Пазителката [bg]

Дъждът се лееше като плътна завеса и дори с очилата не виждах почти нищо пред себе си. Затова пък огнената топка, която Шеймъс държеше в протегнатата си ръка, явно не се влияеше от стихиите.

На всеки няколко минути той крещеше напътствия в ухото ми, карайки ме да сменям посоката.

— Наляво! — извика за пореден път и аз се подчиних. Съдейки по предишните му думи, бях останала с впечатление, че къщата се намира много по-наблизо.

— Не трябваше ли вече да сме стигнали?

— Какво да направя, като се мести постоянно?

— О, чудесно! — викнах в отговор.

— Ето я там! — вкопчи се изведнъж във врата ми той.

Погледнах през мръсните и запотени стъкла и видях гледка, която ми се стори невероятна дори за Мочурището.

Това не беше къща, а по-скоро нещо като изумруденозелен купол. И дори не изглеждаше плътен, а сякаш изграден от сияние, като огромно пулсиращо сърце. Но поне се виждаше достатъчно ясно през хаоса на бурята и дъжда. Стрелнах се надолу и съзрях удобно място за приземяване — пътека, оградена от стари ясенови дървета. Спуснах крака и докоснах земята с меко приклякване.

Зад себе си чух Шеймъс да мърмори:

— Никога повече тоз хоб няма да тръгне да се ветрее из въздуха, не.

Освободих Хари Две от ремъците, докато дребосъкът с пъшкане слизаше от раменете ми. После тримата застанахме вторачени в зеленикавото чудо.

— Е, как се влиза вътре? — попитах.

— Трудна работа, миличка, трудна работа.

Извърнах се рязко.

— Виж, ако не престанеш да ме баламосваш, така ще те подредя, че здраво място няма да остане по теб!

Шеймъс примигна и рече намусено:

— Добре, добре, не се горещи толкоз. Последвайте ме.

Тримата поехме в редица по посока на сиянието. Спряхме на крачка от него и аз забелязах във вътрешността на купола смътните очертания на постройка.

— Това ли е къщата?

— Това е — кимна сухо Шеймъс.

— И сега какво?

Той протегна напред едното си космато стъпало, но после го прибра обратно и ме изгледа изпод вежди.

— Какво чакаш, влизай — подканих го.

— Дай ми минутка, миличка. Защо си все такава припряна?

— О, ами не знам, може би защото висим под дъжда насред проклетото Мочурище!

— Е, да, от таз страна погледнато… — заусуква го той. — Чакай, какво правиш! — извика в следващия миг, защото аз, изгубила и сетна капка търпение, бях прекрачила право в зеленото сияние.

Хари Две без колебание скочи подир мен. Обърнах се и погледнах трескаво ръкомахащия Шеймъс. Виждайки, че няма скоро да се реши, го улових за яката на наметката и го вмъкнах вътре при нас.