Хилядният етаж [bg]

След час Ерис седеше в ховера срещу майка си, куфари и кутии бяха натрупани около тях в тясното пространство. Цялата беше настръхнала от ужас, докато номерата, изписани върху титановите стени на външния коридор, ставаха все по-малки. Все очакваше ховерът да намали и да завие на някой от подминатите етажи, но по нищо не личеше, че ще спре.

— Мамо — попита остро тя. — Колко ниско отиваме?

— Това беше най-доброто, което можах да намеря за толкова кратко време.

— Не питам за това — настоя Ерис.

Номерата паднаха под триста. Майка й въздъхна.

— Навремето бях бедна.

Мътната светлина от стените се отразяваше по гривната на Каролайн, единственото бижу, което бе взела, поне доколкото Ерис виждаше. Изглеждаше имитация и вероятно беше, защото беше отпреди таткото на Ерис да се появи. „В онзи сейф има бижута за милиони“, помисли си тя с все по-бързо нарастващо негодувание. А майка й да вземе точно днес да се ръководи от строг морален кодекс.

Ерис погледна през прозореца, отпусна крака, кръстоса ги отново и усети, че всичко под дънките „Дена“ я сърби, сякаш кожата вече не й ставаше. Включи таблета и отново погледна съобщенията си — не искаше да го прави на контактните лещи, за да не би майка й да чуе команда и да се разпищи, че ги проверява непрекъснато.

Все още нямаше нищо. Както и останалите пъти днес, когато ги бе проверила.

Най-сетне усети познатата тежест, когато ховерът намали, завъртя се едва доловимо и електромагнитните импулси се забавиха. Погледна номера на етажа, на който бяха завили, и й се стори, че ще повърне. Щяха да живеят на сто и третия етаж, така ли?

Улиците тук бяха толкова тесни, че ховерът едва вземаше завоите. Това дори не можеха да се нарекат улици, нямаха нищо общо със скъпите улици на горните етажи, които имаха за цел да те убедят, че се намираш навън, където са живите дървета, а въздухът се изпомпваше на меки, приятни пориви. Това тук приличаше повече на антре с трепкащи флуоресцентни светлини и потискащи белезникави стени. Няколко глави се обърнаха да ги изгледат, докато минаваха. Ерис си каза, че тук долу хората рядко ползват ховери.

Спряха пред неугледна врата, на която пишеше 2704. Ерис ахна. Бяха толкова ниско, етажите бяха толкова големи, че номерата на апартаментите дори не започваха с номера на етажа. Господи, сто и трети етаж сигурно беше огромен като основата на Кулата. Горе, на 985-и, имаше общо десет апартамента. Ерис познаваше всичките си съседи.

Метнала по един сак на рамо, Каролайн отвори вратата на ховера и започна да рови в портмонето си за някакъв идентификационен чип. Тук долу нямаше биоскенери, това бе напълно сигурно.

Ерис изчака последния възможен момент, когато ховерът престана да бибитка и да я информира гневно, че ще я таксува за закъснението, за да се надигне от седалката.

Беше дори по-лошо, отколкото си беше представяла. Таваните бяха ниски, осветлението лошо, нямаше дори подобие на прозорец. Ерис усети, че й се завива свят, вдигна китка към носа си и вдъхна жасминовия парфюм, но той не беше достатъчен, за да прикрие натрапчивата миризма на гнило и боклук, наслоила се в апартамента. Имаше няколко кашона, струпани в средата на стаята, която очевидно щеше да бъде на майка й — в тях бяха нещата, които беше изпратила предварително. Малка баня беше завряна отстрани на главната спалня, също и тясна кухничка, не че Ерис и майка й имаха някаква представа от готвене.