Хилядният етаж [bg]

„Евърет Радсън, ДМ, Директор на козметични процедури и промени“, пишеше на табелата на вратата. Ерис си пое дълбоко дъх и влезе.

Той се беше прегърбил на бюрото, облечен в пуловер за голф с къс цип и сини панталони от лекарска униформа, стиснал с една ръка почти празна бутилка скоч. Ярката болнична светлина подчертаваше сивата му коса, а в ъглите на очите и устата му се виждаха нови бръчки. За пръв път, откакто Ерис се помнеше, той й заприлича на старец.

— Ерис. — Той въздъхна и стисна по-здраво бутилката скоч. Имаше нещо необичайно в начина, по който произнесе името й, сякаш го изговори с усилие.

Тя отвори уста, несигурна какво да каже, след като вече беше тук.

— Все чаках да ми пингнеш — започна тя, макар да знаеше, че думите й звучат като обвинение.

— Извинявай — отвърна баща й. — Просто исках да се махна, поне за малко.

И двамата мълчаха.

Ерис огледа кабинета, от 3D екраните в ъгъла до шкафа с истински човешки скелет, който тя идваше понякога да гледа, докато беше в началното училище, очарована, докато Ейвъри не й каза, че това е зловещо и откачено. Ерис обаче не се страхуваше от скелета. Никога не се беше страхувала от нищо, осъзна тя, поне досега.

Отново се обърна към баща си. Той държеше нещо в ръка, наблюдаваше го в недоумение, сякаш не беше сигурен какво е. Беше златната му халка.

Всичко, което бе възнамерявала да каже, се изличи от мислите й.

— Какво ще стане с вас с мама?

— Не знам. — Баща й въздъхна, сложи пръстена на бюрото и едва тогава я погледна. — Ти приличаш толкова много на нея — добави той, гласът му бе пълен с тъга.

Никога досега Ерис не беше мразила факта, че прилича толкова много на майка си. Вероятно баща й виждаше тъкмо това в този момент, когато я погледнеше — тя бе живото доказателство за изневярата на майка й. Вече нищо не я свързваше с него, осъзна тя и потръпна, освен че през изминалите осемнайсет години и двамата бяха лъгани.

— Много ми е мъчно — прошепна Ерис.

— И на мен. — Той понечи да вдигне скоча, след това спря, сякаш си спомни, че тя е тук.

— Татко… или да ти казвам Евърет…

— Извинявай, Ерис, но ми трябва време — прекъсна я той. Гласът му трепереше. — Много ми е трудно…

Ерис прехапа устна. Беше дошла в болницата с надеждата баща й да оправи всичко, както ставаше винаги, но той й се стори по-съсипан дори от нея.

— Липсваш ми — призна тя безпомощно и сърцето й се сви. Искаше й се както да го прегърне, така и да му се разкрещи. „Погледни ме — искаше да му каже, — и мен ме боли. Не искам да те изгубя!“ Сълзи избликнаха в хирургично разкрасените й кехлибарени очи. Само че старата гордост я накара да ги преглътне и думите заседнаха в гърлото й.