Сърца за изгаряне [bg]

— Тач?

— Тач, чуваш ли ме?

Когато отворих очи, видях гигантски прилеп, който пърхаше около мен. Огромните му криле бяха широко разперени и припляскваха. Бяхме под вода, а прилепът се взираше в мен и крещеше името ми, мъчейки се да надвика гръмотевичния тътен на вълните на повърхността.

— Тач!

Примигнах.

Не беше прилеп.

Дънк.

Дънк, застанал над мен с разперени поли на якето си, за да ме защити от плющящия дъжд.

— Не мърдай, Джак.

— Удариха…

— Видях.

— Трябва да повикаме помощ! — обади се Уили някъде зад мен. — Да повикаме линейка!

Дънк се наведе по-близо до мен.

— Чуваш ли ме, Джак?

Кимнах.

— Можеш ли да кажеш името ми?

— Аха.

— Кажи го.

— Защо?

Дънкан ме плясна по бузата:

— Кажи го!

— Дънкан Белино.

— Коя година сме?

— 1988.

— Кой е президент?

— О, я стига.

— Кой е президент?

— Роналд Рейгън.

Опитах да се изправя и мигом се свлякох обратно. Главата ми цопна в калта.

— Не трябва да се движи. Не му давай да мърда, докато не докараме някой да му помогне — каза Уили. — Ще отида с колелото до Браунсвил и ще потърся помощ.

— Къде са? — попитах немощно аз.

— Изчезнаха. Прегазиха те като парцал и дори не намалиха. Изгубих ги, след като завиха.

— Къде ми е обувката?

— О, мамка му, виж му крака! — изохка Уили. — Виж под какъв ъгъл е извит.

Дънк се извърна към него.

— Ако ще ходиш за помощ, тръгвай! Ако не — млъкни, мамицата му!

— Какво му е на крака ми?

Уили се отдръпна. Дъждът се стичаше по подгизналите му глава и дрехи и се събираше на локвички до краката му. Той се метна на велосипеда и завъртя лудешки педалите.

— Прав е, не трябва да мърдаш. Въпреки това се изправих.

Дънк сложи ръка върху гърдите ми.

— Мисля, че кракът ти е счупен доста зле. Не ти трябва да го гледаш.

Само че исках да го видя. Наведох се напред. Светът наоколо побеля за секунда, когато кръвта се отдръпна от славата ми, после зрението ми се проясни. Десният ми крак бе извит под странен ъгъл. Не бях експерт, но ми се струваше, че не би трябвало да е под такъв ъгъл. На практика си бях седнал върху крака. Изучавах усуканото си тяло толкова безстрастно и хладнокръвно, все едно гледах телевизионно шоу.

— Странно. Изобщо не боли.

— Може би понеже си в шок?

— Не мисля, че съм…

— Не, недей!

Опитах се да стана, като използвах левия си крак за опора. Дънк опита да ме спре, но беше толкова изненадан, че съм в състояние да се движа, та не му се получи. Когато усуканият ми десен крак се разгъна до обичайното си положение, Дънк едва не припадна.

— Къде ми е обувката?

Дънк спря да ме зяпа и се огледа наоколо.

— Ето я там. Чакай малко…

Гледах как притичва на трийсетина метра по-нататък по пътя. Издърпа гуменката ми от канавката, отръска водата и ми я донесе.