Сърца за изгаряне [bg]

Още статичен шум.

— Червен Две, говори Червен Лидер. Приближи се колкото можеш, докато имаш видимост към входа. Аз също ще приближа. Трябва да разберем в каква посока…

Изгубих ги, щом навлязох в гората.

Затичах под балдахина, който дъбовете бяха разперили пад земята, лъкатушех между дърветата и храстите, разбърквах нападалите листа. Спънах се в един клон, дебел колкото крака ми, и едва не се проснах по лице. Размахах ръце и някак си успях да запазя равновесие. Продължих да тичам.

Излязох от другата страна.

— Не виждам нищичко. Този дъжд е страшна гадост. Аз… (статичен шум) … гробището от мое ляво — крещеше Уили по радиото, като трудно си поемаше дъх.

Мернах велосипеда си на трийсетина метра по-надолу, килнат на една страна в канавката на края на гората. Затичах се към него.

— При моето колело съм! Ще тръгна по Ноубълс към Браунсвил!

— Виждам ги! Виждам ги! Четири бели „Шеви Събърбан“! Току-що завиха наляво след гробището, насочват се към Браунсвил. В момента минават през Бирмингам! — обади се Дънк.

Измъкнах велосипеда си от канавката, като едва не изпуснах радиостанцията, яхнах мократа седалка и натиснах педалите с всички сили. Насочих се на изток от Ноубълс. Едрите дъждовни капки ме шибаха през лицето, леденият вятър хапеше страните ми.

— Виждам те… Дънк! — изграчи Уили, останал без дъх. — Току-що подминавам гробището. Къде са… — Статичен шум.

— … вляво по Ноубълс! Повтарям, завиха наляво по Ноубълс! Тач, идват точно срещу теб! — изкрещя Дънк. — Почти ги бях спипал. Бяха спрели в задръстване. Току-що завивам по Ноубълс, те са на стотина метра пред мен и набират скорост. Тач, виждаш ли ги?

Ноубълс Лейн беше напълно пуста. Натиснах бутона за предаване:

— Съвсем не. Все още нищо. Може да са свили по някоя от страничните улици.

— Едва ли — отвърна Дънк. — Всичките са задънени.

Завъртях педалите още по-бързо. Мускулите на краката ми пулсираха.

— Може да са отишли до някоя от къщите.

Радиото ми изпищя. Зърнах фарове, които се приближаваха към мен откъм завоя отпред.

— Виждам ги! Виждам ги! Статичен шум.

— Дънк!

Първият джип включи на дълги. Плътната бяла светлина проряза пелената на дъжда. Зад возилото се носеше дълъг шлейф от водни пръски, почти двойно по-висок от самия джип. Ограничението на скоростта по Ноубълс беше петдесет километра в час. Белият събърбан се носеше с поне два пъти по-висока скорост и продължаваше да ускорява. Другите три го следваха плътно.

— Дънк! — изкрещях в радиото отново.

Нищо.