Заразата [bg]
- Автор: Торо Гильермо Дель, Хоган Чак
- Серия: Напаст #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Студио Арт Лайн
- ISBN: 978-954-92533-1-3
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Заразата [bg]». Краткое содержание книги:
Те винаги са били тук. Вампирите. Гнездят и се хранят. Скрити е тъмнината. Дебнещи. От хилядолетия. Но сега правилата на древен договор са престъпени и балансът е нарушен. Настъпва техният час. След седмица целият Манхатън ще бъде завладян.След три месеца САЩ. След шест месеца — целият свят.
„Първата част от трилогия, изплетена с омагьосваща интрига. Наистина незабравима история, от която не може да се откъснеш, след като прочетеш първата страница.“ Клайв Къслър
„Дръжте лекарствата си за сърце наблизо: ЗАРАЗАТА може да ви завладее — достатъчно страховита е, за да убива. Обичам я.“ Грегъри Макгуайър
„Дел Торо и Хоган са създали вкусно призрачна страховита история, която буквално ще накара космите по врата ви да настръхнат. ЗАРАЗАТА е мястото, където Брам Стокър среща Стивън Кинг и Майкъл Крайтън. Просто не е възможно да се направи по-добре.“ Нелсън Демил
„Кръв и апокалипсис, смесени в една ужасяваща история, която е сякаш изтръгната от горещите заглавия на пресата. Невероятно живописна, със страхотен ритъм. ЗАРАЗАТА едновременно те завладява и ужасява. Нямам търпение да видя къде ще ни отведат Дел Торо и Хоган.“ Джеймс Ролинс
„На всеки няколко десетилетия вампирският жанр започва да залязва и страхът от Неживите умира в нас. Но точно тогава се появява Ричард Матисън или Стивън Кинг и… статутът на вампирите се възстановява. Този път сред съживителите са Гийермо дел Торо и Чък Хоган с техния нов ужасяващ роман ЗАРАЗАТА, достоен наследник на АЗ СЪМ ЛЕГЕНДА и СЕЙЛЪМС ЛОТ.“ Дан Симънс
Всички измършавели котки седяха на задните си лапи, извърнати към огромния сандък. Няколко десетки проскубани мръсни същества… А когато Ло погледна към отрупаното с боклуци дърво край противоураганната ограда, видя, че всъщност подивелите зверчета трябваше да са към сто, всички насядали с лице към дървения сандък, без да ѝ обръщат никакво внимание.
Сандъкът не вибрираше. Не излъчваше шума, към който се беше настроила. Беше озадачена. Стигнала бе чак дотук, за да открие нещо толкова странно в околностите на летището, а то всъщност не беше източникът на онова, което търсеше. Барабанният хор продължаваше. Дали и котките бяха настроени към него? Не. Бяха се съсредоточили върху затворения сандък.
Беше започнала да отстъпва назад, когато котките се вцепениха. Козината по гръбчетата им настръхна — на всяка от тях, изведнъж. Покритите им със струпеи глави се извърнаха към нея, сто чифта подивели котешки очи я зяпнаха в сумрачната среддневна нощ. Ло замръзна уплашена, че ще я нападнат… и тогава над нея се спусна мрак подобно на второ затъмнение.
Котките се обърнаха и побягнаха. Избягаха от голото поле, задраскаха с нокти по високата ограда или се свряха в стари изровени дупки под нея.
Ло не можеше да побегне. Усети зад себе си зноен лъх като от отворена врата на пещ. Присъствие. Щом се опита да се задвижи, звуците в главата ѝ се сляха в един-единствен ужасяващ глас.
— ТУК.
А след това нещо я вдигна нагоре.
Когато котешкият легион се върна, животните откриха тялото ѝ с разбита глава, запокитено в противоветрената ограда като мръсна дрипа. Чайките първи я бяха намерили. Но котките бързо ги прогониха и се захванаха тутакси на работа. Заразкъсваха алчно дрехите ѝ, за да стигнат до пиршеството под тях.
Старецът седеше пред трите съседни прозореца в западния край на помръкналото си жилище, зяпнал нагоре в затъмненото слънце.
Пет минути нощ посред бял ден. Най-голямото естествено възникващо небесно събитие от четири столетия.
Разчетът във времето не можеше да се пренебрегне.
Но с каква цел?
Усещането за спешност го сграбчи за гърлото като трескава длан. Този ден не беше отворил заложната си къща. Беше прекарал часовете след разсъмване, мъкнейки неща от дюкяна си в сутерена. Вещи и антики, които бе събирал през годините…
Инструменти със забравено предназначение. Редки прибори със загадъчен произход. Оръжия с изгубено потекло.
Затова седеше сега тук уморен, а сгърчените му ръце го боляха. Никой друг освен него не можеше да предвиди онова, което предстоеше. Онова, което според всички признаци вече бе тук.
Никой друг нямаше да му повярва.
Гудфелоу. Или Гудуилинг. Или каквото беше там фамилното име на мъжа, който бе говорил на нелепата иначе пресконференция по телевизията, застанал до лекаря във флотската униформа. Колко предпазливо оптимистични изглеждаха всички останали. Тържествуващи заради четиримата оцелели, като в същото време твърдяха, че не знаят окончателния брой на мъртвите. Искаме да уверим обществеността, че тази заплаха е овладяна. Само служебни лица на изборна длъжност биха посмели да заявят, че нещо е приключило благополучно, след като дори не знаят какво точно е то.
Този мъж бе единственият зад микрофоните, който като че ли мислеше, че зад това би могло да има нещо повече от повреден самолет, пълен с мъртви пътници.
Гудуотър?
От Центъра за контрол над болестите в Атланта. Сетракян не знаеше със сигурност, но мислеше, че все пак най-добрият му шанс може би е с този човек. Може би единственият шанс.
Четирима оцелели. Само ако знаеха…
Погледна отново към сияещия в небето черен диск. Като взиране в око, заслепено от катаракт.
Като взиране в бъдещето.
Хеликоптерът кацна на площадката на главната квартира на Стоунхарт Груп в Манхатън, здание от черна стомана и стъкло в центъра на Уолстрийт. Най-горните му три етажа бяха заети от личната нюйоркска резиденция на Елдрич Палмър. Величествен палат на върха на сградата с подове от оникс, с маси, отрупани с шедьоври на Бранкузи и стени, покрити с платна на Бейкън.