Заразата [bg]

Събралите се на Сентръл парк нюйоркчани бяха изпълнили петдесет и петте акра зеленина на Грейт лоун като на летен концерт. Онези, които бяха разстлали одеяла и нагласили градински столове по-рано сутринта, вече се бяха изправили на крака с всички останали, с деца на раменете на бащите си и бебета, гушнати в прегръдките на майките си. Замъкът Белведере бе надвиснал червено-сив над парка. Зловеща готическа нотка сред това пасторално открито пространство, смалено от възвишенията на Ийст и Уестсайд.

Огромната островна метрополия затаи дъх и вцепенението на града в този час се усети от всички. Глухото вибриращо бучене в ушите вдъхваше тревога и в същото време действаше приобщаващо. Затъмнението наложи някакво равенство над града и обитателите му, петминутно прекъсване на социалното разделение. Всички бяха равни под слънцето… или липсата на слънце.

По моравата свиреха радиоприемници, хора пееха със Z100, която въртеше любимото седемминутно караоке на Бони Тейлър „Тотално затъмнение на сърцето“.

По мостовете на Ийстсайд, свързващи Манхатън със света, хората стояха до спрелите возила или седяха на капаците на колите. Тук-таме фотографи със специални филтри върху обективите си щракаха от пешеходните пътеки.

Много от коктейлбаровете по покривите бяха пълни с подранили клиенти, но в момента почти новогодишното празненство бе приглушено от страховития небесен спектакъл.

Гигантският екран на „Панасоник Астровижън“, поставен на помръкналия като в нощ Таймс скуеър, излъчваше симулация на затъмнението с трептящата призрачно слънчева корона над „пъпа на света“ като предупреждение от далечен сектор на галактиката. Картината мигаше накъсана от вълновите изкривявания.

Спешният телефон 911 и неспешният 311 поемаха порой от обаждания, между тях и от няколко бременни жени, съобщаващи за „предизвикани от затъмнението“ преждевременни родилни спазми. Към указаните адреси прилежно поеха линейки, въпреки че трафикът по целия остров буквално беше замрял.

Двата психиатрични центъра на Рандълс айлънд в северен Ийст ривър прибраха превъзбудените болни по стаите и наредиха да се затъмнят всички прозорци. Спокойните пациенти бяха поканени да се съберат в затъмнените кафенета, където им прожектираха филми — леки комедии, въпреки че през няколкото минути на пълното затъмнение немалко от тях станаха неспокойни и изгаряха от желание да напуснат помещението, макар да не можеха да обяснят защо. В Белвю психиатричното отделение вече бе засякло повишаване броя на постъпващите от сутринта преди затъмнението.

Между Белвю и Медицинския център на Нюйоркския университет, две от най-големите болници на света, се издигаше може би най-грозната сграда в цял Манхатън. Щабът на Главна медицинска инспекция на Ню Йорк представляваше уродлив правоъгълник с болнаво тюркоазен цвят. Докато първият камион за риба разтоварваше затворените в чували трупове, откарвани на носилките на колела в залите за аутопсия и големите хладилници в подземията, Госет Бенет, един от четиринадесетте съдебни лекари в службата, излезе навън за кратка почивка. Не можеше да види луната-слънце от малкия парк зад болницата — пречеше му самата сграда — затова се загледа в зяпачите. По целия „ФиДиАр драйв“, към който гледаше паркът, хората стояха между спрелите коли на вечно оживения булевард. Ийст ривър отвъд него бе тъмна река от катран, отразила мъртвото небе. Отвъд реката над цял Куинс бе надвиснал сумрак, накъсан единствено от мъждукащото сияние на слънчевата корона, отразена в няколко от най-високите гледащи на запад прозорци като нажежения до бяло пламък на някой зрелищен пожар в химически завод.