Приливът на тайните [bg]

В мига, в който прекрачи прага, Алексия осъзна две неща.

Първо, че не й е мястото тук.

Второ, че на Теди де Вер мястото му е тук.

— Нали вече не си вкисната заради срамните въшки? — попита Теди с тон, който Алексия би предпочела да е поне един децибел по-нисък.

— Не, не съм вкисната — отвърна му тя шепнешком. — Бясна съм. Всички знаят, че единствения път за жена към Долната камара е като секретарка. Аз съм на светлинни години по-добра от нужното, но сега, заради онзи задник, нямам никакъв шанс. Искам да кажа: кой ли не би могъл да насади срамни въшки на Клайв Ленстър! Кой знае откога си ги отглежда, перверзният му гнусар.

Теди де Вер се изкиска.

— Знаеш ли, страхотно си служиш с думите, Алексия. Трябва да станеш политик.

Алексия зачопли недотам апетитния на вид йоркшърски пудинг.

— Някой ден.

— А защо не веднага? Едно място се освобождава в Бетнал Грийн.

Алексия се изсмя.

— Но не се освобождава за мен.

— Би могло да е и за теб — каза Теди сериозно. — Онази вечер поразпитах в „Карлтън“, докато събирах информация за теб. Имат нужда от по-различен кандидат за тази длъжност. „Някое по-младо, по-съвременно лице“, както се изрази Тристан.

— Тристан? Тристан Чанинг?

Теди де Вер кимна.

— Бяхме заедно в Итън.

„Да бе, как не се сетих“. Тристан Чанинг ръководеше централата на консерваторите. Над него в партията беше само Господ.

— Младо и съвременно е едно. Но нима мислиш, че жена с моя произход има шанс за тази длъжност?

— Защо не? — Теди сви рамене. — Има само един начин да разбереш. Забрави всички онези глупости да ставаш секретарка и хвърли листче с името си в шапката. Няма какво да губиш.

Трудно бе за вярване, че този разговор се бе състоял преди повече от трийсет години. И ето я сега — министър на вътрешните работи. „Винаги съм била амбициозна. Но Теди беше човекът, който ме тласна напред. Той ми даде увереност, той ми отвори вратите“.

— Госпожо министър? Комисар Грант пристигна.

Едуард Манинг, личният секретар на Алексия, прекъсна спомените й. Безупречен както винаги в костюма си с жилетка, с плътно пригладена коса, Едуард ухаеше деликатно на „Флорис“, афтършейва на Теди.

— Крайно време беше. Знаеш, че имам уговорена среща с руския посланик в четири и петнайсет. Програмата съвсем се сгъсти.

— Знам, госпожо министър. Тази среща не би трябвало да отнеме много време.

Няколко влиятелни руски олигарси, живеещи в Лондон, бълваха огън и жупел срещу предложените от Алексия пред Парламента нови мерки, чиято цел бе да се затегне данъчната примка за супербогатите и да се предотврати прането на руски капитали в Сити. В резултат посланикът бе настоял за среща и сър Едуард я бе уговорил. Руските олигарси не бяха сред хората, с които вътрешното министерство искаше вражди. Комисар Грант трябваше да се заеме с проблема.