Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Потръпна, задави се, сви се на леглото, седна с глава между коленете си, пое дъх и зарида.
В началото Макгий просто нямаше думи. После й подаде няколко книжни салфетки. И още няколко.
— Сюзан, съжалявам — каза накрая. — Как сте? — попита след малко. Наля й чаша вода.
Тя не я пожела.
Върна я на нощното шкафче.
Изглеждаше объркан.
— Как мога да ви помогна?
— Боже! — простена младата жена.
Докосна я.
Прегърна я.
Това можеше да направи.
Опря глава на раменете му и конвулсивно заплака. Постепенно осъзна, че сълзите не я карат да се чувства по-нещастна, както си бе мислила при упоритите си опити да ги спре. Вместо това я караха да се чувства по-чиста и по-добра, като че ли заедно с тях се изливаше болката и страданието, които ги бяха причинили.
— Всичко е наред, Сюзан — увери я той. — Ще се оправите. Не сте сама.
Макгий успя да я успокои, а такова нещо никога не бе й се случвало — навярно, защото на никого не бе разрешавала.
След няколко минути.
— Още няколко салфетки? — попита той.
— Не, благодаря.
— Как се чувствате?
— Като изцедена.
— Съжалявам.
— Не сте виновен вие.
— Непрекъснато ви натяквах за Брадли и O’Xapa.
— Не бих казала. Опитвахте се единствено да ми помогнете.
— И как само ви помогнах.
— Наистина ми помогнахте. Принудихте ме да застана лице в лице с нещо, което досега бях избягвала, а това ми беше ужасно необходимо. Не съм толкова твърда, колкото си мислех. Различна съм от онова, което си мислех, че съм. И може би това не е лошо.
— Всичко, което ми казахте за себе си, всичко, с което, според вас, се различавате от останалите хора — вярвахте ли в това наистина?
— Да.
— През всичките тези години?
— Да.
— Но за всекиго има някакъв предел.
— Вече го знам.
— И няма нищо лошо в това, че от време на време не успявате да поемете всичко — успокои я той.
— Напоследък наистина беше така. Твърде подчертано.
Постави ръка под брадичката й, повдигна лицето й и я погледна. Прекрасните му очи сега бяха по-сини от всякога.
— Каквото и да ви има, колкото и потайно да е то, колкото и трудно да ми бъде да стигна до същността му, аз ще го открия — увери я. — И ще ви накарам отново да се чувствате добре. Вярвате ли ми, Сюзан?
— Да. — Осъзна, че за пръв път в живота си доброволно поставя, поне донякъде, съдбата си в ръцете на друг човек.
— Ще открием каква е причината за объркването на възприятията ви, за натрапчивата ви мисъл за Гръмотевичния дом и ще ги преодолеем. Няма да ви се наложи да прекарате остатъка от живота си, като виждате Ърнест Харч и останалите трима в лицата на съвършено непознати хора.
— Ако именно това ми се случва.
— Това ви се случва — настоя той.
— Добре. Докато откриете причините за състоянието ми, докато ме накарате да се чувствам добре, аз ще се опитвам да се боря с тази лудост, с мъртъвците, които изведнъж оживяват и се появяват в болницата като санитари. Ще вложа всичко от себе си, за да се преборя с това.
— Можете. Сигурен съм.
— Но това не значи, че няма да се боя.
— Сега ви е разрешено да се боите. Вече не сте желязната лейди.
Тя се усмихна и издуха носа си. Макгий поседя още малко замислен на ръба на, леглото и накрай каза:
— Следващия път, когато ви се стори, че сте видели Харч, Джеликоу, Куинс или Паркър, можете да направите нещо, което да ви предпази от паниката.
— Бих искала да знам какво е.
— Ами когато завършвах стажа си в сиатълската болница — преди доста години, дори не ми се иска да си спомням преди колко, — имахме много случаи на поети свръхдози от наркотици. Пациентите винаги идваха в спешното отделение — или ги довеждаше полицията — с оплаквания от неприятни наркотични пътешествия и безконтролни халюцинации, които са ги карали или да се катерят по стените, или да стрелят по фантоми с истинско оръжие. Независимо дали болният бе поел ЛСД, ПЦП или друго вещество, ние не го лекувахме единствено с дезактивиращи препарати. Добавяхме и разговор. Съветвахме го да се отпусне. Държахме го за ръка и го успокоявахме. Казвахме му, че страшилищата, които са го преследвали, не са истински. И знаете ли какво? Обикновено разговорът помагаше, оказваше огромно успокояващо влияние. Дори в много случаи уговарянето играеше по-важна роля от дезактивиращите лекарства, които предписвахме.
— Значи това искате да правя, когато видя Харч или останалите? Да се успокоявам сама?
— Да.
— Просто да си казвам, че не са истински?
— Да. Казвайте си, че не са истински и че не могат да ви наранят.
— Както хората изричат молитви, с които да се предпазят от вампирите?