Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Това го зная, старче; зная, че ти си ми верен. И затова в най-важния случай се обръщам към тебе. Още тази вечер ще вземеш едно дете, което ще ти предадат от мое име. Ще го пазиш при себе си, докато не ти дам други нареждания. Ти и жена ти ще го гледате като собствено дете, като зеницата на окото си.
Стефанович скръсти ръце на гърдите си и дълбоко се поклони.
— Бог да те благослови, бащице — каза той. — Детето ще бъде под моя покрив така осигурено, както е при тебе. Аз ще кажа на жена си да слее своя живот с живота на детето.
— Няма да говорим повече за това — прибави великият княз. — Ти ще мълчиш като гроб и преди всичко ще кажеш на жена си, че ако си позволи да говори с други жени за това, ще изпита моя гняв. Никой не трябва да знае, че детето е у вас и че аз го посещавам.
Стефанович се усмихна; с това искаше да каже, че добре е разбрал княза.
— Жена ми ще мълчи, бащице, защото аз ще й запуша устата. Ти трябва да речеш: Върви, Стефанович, така трябва да бъде…
— За Бога, стига си ми бърборил разни врели-некипели — каза князът. — Сега върви и се приготви да приемеш детето, защото преди да се мръкне, то трябва да е при тебе. Още нещо. Ти едва ли имаш подходяща мебелировка, затова иди при адютанта и му кажи да ти набави нужната мебел. Кажи му, че аз заповядвам така.
Стефанович повторно се поклони пред княза, целуна му краката и излезе от стаята.
Великият княз седна на писалищната маса и написа няколко реда. След това адресира писмото до директора на сиропиталището.
Същата вечер някакъв призрак, увит в черно наметало, премина през градината на замъка и се запъти към къщичката, в която живееше градинарят. Неговото жилище беше разположено в един ъгъл на това величествено здание, в самото начало на изкусно направения парк.
Едно почукване на вратата и тя се отвори. Старият Стефанович измери с остър поглед странника, който искаше да влезе вътре.
Но изведнъж лицето му се промени и той радостно извика:
— Това си ти, княже Константине. Да бъде благословено идването ти в къщата ми и нека света Богородица да ми подари още много щастливи дни като днешния.
— Тихо, старче, тихо — каза той. — Никой не трябва да знае, че съм тук. Донесоха ли детето?
— Тук е — отговори градинарят, след като въведе гостенина в добре наредената стая. — То е като ангел, същински ангел, и ако ти позволиш, бащице, бих рекъл: да не знаех, че нямаш малък брат, щях да помисля, че това дете е брат на Романовци.
— Къде е? — попита нетърпеливо князът.
— Там — отговори Стефанович, като посочи съседната стая. — Детето беше така уморено, че щом го доведоха, заспа и жена ми го сложи на креватчето му. Сега тя стои над него и го пази. Да, при нас ще му бъде много добре.
— Искам да го видя — каза Константин с разтреперан глас. — Ти остани тука, Стефанович, а аз ще отпратя жена ти. Искам да съм насаме с детето.
Съвсем полека той отвори вратата и влезе вътре.
Стефанович беше украсил стаята, както му бе заповядано. Зад копринената завеса беше сложено твърде елегантно нареденото легло на детето. Недалече от него, на една маса, имаше разпятието на Исуса Христа и две свещи. От тавана се спускаше кандилце, което разпръскваше слаба светлина. Стъпките на Константин не се чуваха поради дебелия килим, с който беше застлана стаята.
До креватчето стоеше жената на градинаря, сериозна и кротка.
Бабата като че ли бе позаспала. Твърде възбуден и раздразнен, Константин се наведе над леглото. Вик на радостна изненада се изтръгна от устните му, когато забеляза златния кръст на голите гърди на детето.
— Този кръст! — извика той. — Аз го познавам много добре. Елисавета го носеше. Това е моето дете, което намерих в сиропиталището.
Сега той беше напълно уверен, че Владимир е неговият син.
Беше потресен. Неговото дете, детето на Елисавета, пак беше намерено. Когато се наведе над детето си, очите му бяха насълзени, започна да шепне:
— Ти си при баща си, мило ми дете. Аз ще те гледам като розата на моята младост. С тебе ще поправя грешката си към твоята нещастна майка.
Целуна бялото чело на детето и с наведена глава излезе от стаята. Щом вратата се затвори, бабата, която се преструваше, че спи, се повдигна и с тъп поглед гледаше ту вратата, от която бе излязъл князът, ту детето, което лежеше в постелката. След като се увери, че князът е излязъл от градинката, извика:
— Стефанович, ние не се лъжем. Това дете е негово.
— Негово дете? Значи наистина е негово дете? — смееше се доволен Стефанович. — Жено, това значи, че трябва да внимаваш; хубави парици ще паднат.