Чашата на призраците

— Кълна се — погледът й прикова моя, — кълна се в тялото и кръвта на Христа, на нашия повелител Господ Иисус Христос, че ще бъда твоя приятелка в мир и война, докато смъртта ни раздели.

— И аз, милейди — сложих ръка върху нейната, — и аз съм ваша приятелка.

Изабела примигна, за да прогони сълзите, вдигна дарохранителницата и я закачи обратно на мястото й. Хвана ме за ръка и ме отведе да седна на крайчеца на подиума. Параклисът беше студен, но наметките ни бяха плътни и подплатени с кожа. Изабела ме потупа по коляното.

— Матилда, сега ми кажи коя си в действителност — тайната ти ще бъде на сигурно място при мен.

И аз й разказах. За живота си като дете, за фермата в Бретини, за пътуването ми до Париж, за чичо Реджиналд, за годините ми като негова ученичка, за залавянето и екзекуцията му. Не спрях и за миг. Разказах истината. С Изабела бях в безопасност, тя нямаше да ме издаде. Разказах й също и за смъртта на Тесноликия, за клането в къщата на дьо Витри. Тя слушаше внимателно и кимаше през цялото време. Когато свърших, отново стисна ръката ми, сякаш се опитваше да извлече топлината й и да я вземе за себе си.

— Винаги са идвали — започна тя. — Винаги, откакто се помня. Мразя ги, Матилда — те гледат на мен като на играчка, на блудница — собствената им сестра, принцесата на Франция! В мен също тече кръвта на Капетите. Аз също съм потомка на свети Луи — тя посочи към една фреска на далечната стена, възхваляваща светия френски крал, с когото Филип така се гордееше. — Идват, когато си пожелаят. Ако майка ми беше останала жива, би могла да ме спаси. Тя умря, знаеш ли, от странна болест. Някои мълвят, че баща ми я е убил — толкова силно било желанието му да влезе в ордена на тамплиерите, да живее в безбрачие. В действителност всичко, което искаше, бяха техните богатства, къщите им, техните ферми, чифлиците им, нивите и добитъка им. Той е готов на всичко, Матилда, за да постигне своето. Неговите желания имат силата на Божия повеля.