Слуга на Империята

Кевин се вгледа в лицето й.

— Не. — По устните му плъзна усмивка, мрачна и неприязнена заради затаения зад нея гняв. — Пленник съм. Нищо повече. Никога нищо повече.

— Сядай долу! — заповяда Мара.

— А ако не седна? Ако вместо да седна направя това?

Задвижи се с бързината на воин. Мара видя на светлината на лампите как налетя към нея като мълния. Можеше да извика на стражите си да я защитят, но стъписването от това, че роб може да вдигне ръка срещу нея, я накара да се поколебае. Възможността бе пропусната. Загрубели от меча ръце се стегнаха на шията й и нефритеният накит се впи в нежната кожа. Дланите на Кевин бяха широки и леденостудени от пот. Твърде късно Мара осъзна, че язвителните му думи са фасада, прикриваща отчаяние.

Стисна зъби, за да надвие болката, изви се и се опита да го изрита в слабините. Той я разтърси като парцалена кукла и го повтори, когато ноктите й задраскаха китките му. Дъхът изхриптя от гърлото й. Кевин я държеше достатъчно здраво, за да не може да извика, но не толкова жестоко, че да спре дишането й. Очите му се впиха в нейните, сини, корави и искрящи от злоба.

— Виждам, че най-после си уплашена — изръмжа той. Мара не можеше да говори, очите й се бяха разширили, тъмни и изпълнени със сълзи от болка. И все пак не трепна. Косата й падаше топла и ухаеща по ръцете му. Гръдта й се притискаше в ръката му през копринения халат и й беше все по-трудно да съхрани гнева си. — Наричаш ме безчестен роб и варварин — продължи с дрезгав шепот Кевин. — Но не съм нито едното, нито другото. Ако беше мъж, вече щеше да си мъртва, а аз щях да умра доволен, че съм премахнал един могъщ владетел от вражеските редици. Но там, откъдето идвам, е позорно мъж да навреди на жена. Тъй че ще те оставя жива. Можеш да повикаш охраната си — да ме пребият или да ме убият. Но в Зюн имаме една поговорка: „Можеш да ме убиеш, но не можеш да ме изядеш“. Спомни си това, докато гледаш как умирам обесен. Каквото и да направите на тялото ми, душата и сърцето ми са свободни. Спомни си, че аз съм позволил да ме убиете. А аз ти позволявам да живееш, защото моята чест го изисква. От този миг насетне всеки твой дъх е дар от роб. — Разтърси я за последен път и я пусна. — Моят дар.

Унизена до дъното на душата си, че роб си е позволил да й посегне и да я заплаши с най-срамната смърт, Мара си пое дъх, за да извика воините си. С един жест можеше да подложи този червенокос варварин на което и да е от десетките мъчения. Той беше роб, нямаше нито душа, нито чест. И все пак, бавно и с достойнство, той отново седна пред възглавниците й и зачака с насмешка в очите да назове съдбата му. Отвращение, каквото не бе изпитвала, откакто беше лежала безпомощна под жестокия си съпруг, я накара да потръпне. Всяка фибра в нея крещеше, че този варварин трябва да бъде накаран да страда заради оскърблението, което бе принудена да изтърпи.

Но казаното от него я спря. Поведението му я предизвикваше: хайде, повикай стражите си, сякаш говореше напрегнатостта му. Нека видят следите от пръсти на кожата ти. Мара стисна зъби, за да не изкрещи от безпомощен гняв. Войниците й щяха да разберат, че този варварин я е държал под милостта си и е благоволил да я остави жива. Дали щеше да заповяда да го пребият с камшик, или да го екзекутират, победата щеше да е негова. Можеше да е прекършил врата й като на уловена в примка пойна птица, но вместо това бе съхранил честта си така, както той я разбираше. И щеше да умре с тази своя чест непокътната, все едно че е убит в битка от вражески меч.