Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
Не носеше халат. Слугите напразно се бяха опитали да го пременят, но не разполагаха с нищо достатъчно голямо. Накрая се бяха спрели на набедрена препаска, заменяйки натруфеността с пестеливост, така че сега той носеше червено-кафява коприна с тъмносини ръбове, стегната на кръста с бродиран пояс и обсидианови мъниста.
Мара бе мислила много за съвета на Накоя и бе осъзнала нещо обезпокоително: този роб по някакъв начин й напомняше за мъртвия й брат, Ланокота. Раздразнението от това откритие бе дало повод за негодувание. Докато предния ден безочливото поведение на роба й се беше сторило забавно, сега тя искаше само информация.
Макар и уморена след дълъг ден на делови срещи, Мара бе достатъчно бодра, за да може да прецени мъжа, когото бе заповядала да доведат при нея. Сега чист и добре облечен, той изглеждаше много по-млад, може би само с пет години по-голям от нея. Но докато ранните й борби с могъщи врагове я бяха направили сериозна, дори строга, челото на този варварин не беше набръчкано от грижи и отговорности и той се смееше и по най-малкия повод, което ту очароваше Мара, ту я дразнеше.
Мара поддържаше разговора на безопасни теми: обсъждаха празнични традиции и музика, изработка на накити и готвене, след това металообработване и кожарство — редки занимания на Келеуан. Усещаше как очите на варварина я обхождат и преценяват, когато си помислеше, че се е разсеяла. Фактът, че изобщо го интересуваше, бе любопитен. Един роб не можеше да спечели нищо от умствена надпревара със собственика си — никакво пазарене между двете позиции не беше възможно. И все пак този варварин очевидно се опитваше да разгадае намерението й.
Постара се да промени посоката на мисленето си: този роб от друг свят многократно бе показал, че гледната му точка за цуранските институции е чужда до степен на непонятност. При все това самата тази различна перспектива щеше да й позволи да види собствената си култура през нови очи — ценен инструмент, стига изобщо да можеше да измисли как да го използва.
Трябваше да прецени този мъж — роб, бързо се поправи тя — все едно че е най-опасният й противник в Играта на Съвета. Посветила се беше на тези беседи за народа му, за да може да отсее плявата от зърното и да открие полезни данни. Впрочем, едва ли можеше да е сигурна кога Кевин говори истината и кога лъже. В продължение на цели пет минути например той бе настоявал, че дракон веднъж обезпокоил неговото село, град или каквото там можеше да е мястото, наречено Зюн. Изгубила търпение, Мара се беше отказала да спори с него, макар и децата да знаеха, че драконите са същества от приказките и нямат никакво място в реалността.
— Виждала ли си изобщо някога кон? — попита робът неочаквано, когато слугите влязоха да запалят светилниците. — От всички неща от Мидкемия конете ми липсват най-много.
Вече беше съвсем тъмно. Бронзово-златистият лик на луната се издигаше над ливадите. Кевин си пое дълбоко дъх. Пръстите му се заровиха в ресните на възглавницата, тъжен блясък присветна в очите му.
— Ах, лейди, имах си кобилка, отгледах я от мъничка. Беше с цвета на огън, а гривата й — черна като твоята коса. — Унесен в спомени, варваринът се наведе напред. — Беше чевръста, и в бързия бяг, и в дългата езда, с чудесен дух и истинска чародейка на бойното поле. С един ритник сваляше брониран воин. — Въздъхна и млъкна.
Допреди малко Мара беше слушала с интерес, отпусната небрежно, но сега седеше вцепенена. За цураните конете не бяха възхитителни и красиви животни, а същества, които вдъхваха ужас. Под чуждоземното слънце, което този роб познаваше като свое, бащата и братът на Мара бяха загинали, кръвта на живота им беше попила в чуждата пръст, стъпкана под конете, яздени от сънародниците на Кевин. Може би същият този Кевин от Зюн беше воинът, чието копие бе поразило някой от двамата. Някъде в дълбините на душата си, беззащитна заради умората от деня, Мара усети скръб, каквато не беше изпитвала от години. И с този болезнен спомен се върнаха стари страхове.
— Няма повече да говориш за коне — каза тя с толкова променен тон, че слугинята за миг спря работата си, след което боязливо продължи да сресва дългата й лъскава коса.
Кевин спря да опипва ресните на възглавницата. Може би очакваше да, види признак на печал, но Господарката не издаде никакво чувство. Лицето й остана безизразно на мигащата светлина, очите й — студени и тъмни.