Затворник по рождение

Сирената обяви края на свободното им време. Затворниците бързо бяха върнати в килиите.

Големия Ал вече дремеше в леглото си, когато Дани влезе. След минута се появи Ник и вратата се затръшна. Нямаше да се отвори, докато не станеше време за вечеря.

Дани се качи на леглото си, а Ник се настани на пластмасовия стол. Точно започваше да пише в тетрадката си, когато Дани го попита:

— Какво пишеш?

— Водя си дневник на всичко, което се случва в затвора — обясни Ник.

— И защо ще искаш един ден да си спомняш тая помия?

— Така времето минава по-бързо. Освен това искам да стана учител като изляза оттук, затова трябва да поддържам акъла си в час.

— А ще ти разрешат ли да станеш учител, след като си бил в затвора? — попита Дани.

— Сигурно си чел по вестниците, че има недостиг на учители — ухили се Ник.

— Аз не мога много да чета — призна Дани.

— Може би сега имаш шанса да се научиш — подхвърли Ник и остави химикалката си настрани.

— Не виждам смисъл — отвърна Дани. — Особено ако прекарам следващите двайсет и две години зад решетките.

— Да, но поне ще можеш да четеш писмата от адвоката си, както и да се подготвиш по-добре за обжалването.

— А бе що не спрете да дрънкате? — изръмжа Големия Ал.

— Нямаме какво друго да правим — засмя се Ник.

Големия Ал се изправи и извади плик с тютюн от джоба на джинсите си.

— А ти за к’во си на топло, Картрайт? — попита той, нарушавайки едно от златните правила на затворниците.

— Убийство — отговори Дани и замълча за момент, преди да добави: — Но не съм виновен, накиснаха ме.

— Те всички т’ва разправят. — Големият Ал извади кутия с хартийки за цигари от другия си джоб, взе една и изсипа малко тютюн.

— Може би — отвърна Дани. — Само че аз наистина съм невинен.

Той не забеляза, че Ник записва всяка тяхна дума.

— А ти за какво си тук? — на свой ред попита Дани.

— Аз съм шибан банков обирджия — отговори Големия Ал и облиза ръба на хартията. — Някой път забогатявам, някой път ме спипват. Тоя път ми дадоха четиринайсет години.

— И от колко време си в „Белмарш“?

— От две години. Преди т’ва ме пратиха в пандиз с лек режим, опитах се да избягам, така че повече едва ли ще рискуват с мен. Някой има ли огънче?

— Не пуша — отговори Дани.

— Нито пък аз, както знаеш — добави Ник и продължи да пише в дневника си.

— Ама и вие сте едни задръстеняци. Сега ще трябва да чакам до вечеря.

— Значи никога няма да те преместят от „Белмарш“? — учудено попита Дани.

— Не и докато не си излежа срока. Веднъж лепнат ли ти категория „Д“, те държат само на строг режим. Не мога да виня копелетата. Преместят ли ме, пак ще опитам да се чупя. — Пъхна цигарата между устните си и добави: — Все пак ми остават още само три години. — И пак се обърна към стената.