Затворник по рождение
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-961-8
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Затворник по рождение». Краткое содержание книги:
Ако Дани Картрайт бе предложил на Бет да се оженят в друг ден, нямаше да бъде арестуван и обвинен в убийството на най-добрия си приятел. А когато четиримата свидетели на обвинението са светски персони, неговата версия няма никакъв шанс. Дани е осъден на двайсет и две години и изпратен в „Белмарш“, строго охраняван затвор, откъдето никой не е избягал.
Ала лъжесвидетелите подценяват решимостта на Дани да си отмъсти, както и неумолимия стремеж на годеницата му към справедливост. И в крайна сметка ще бъдат принудени да се борят за живота си.
Най-завладяващият роман на Джефри Арчър след „Каин и Авел“ ще остане в съзнанието ви дълго след последната страница. И ако и това не ви е достатъчно, пригответе се за край, който стъписва и най-пламенните почитатели на Арчър.
— Ник Монкрийф — представи се той с тон, който повече би подхождал на полицай, отколкото на затворник. — Добре дошъл в новия ти дом — добави усмихнато.
— Дани Картрайт — представи се Дани и също подаде ръка.
Ник му посочи леглото на втория етаж.
— Понеже си най-новият тук, горното легло е за теб. Ще можеш да се преместиш долу чак след две години. Между другото — продължи той и се обърна към великана, отпуснат в леглото си — това е Големия Ал. — Другият съкилийник на Дани — изглеждаше няколко години по-възрастен от Ник — изръмжа, но не си направи труда да се обърне. — Не говори много, но като го опознаеш, ще свикнеш с него — обясни Монкрийф. — На мен ми отне около шест месеца, но ти може да постигнеш и по-бърз успех.
Дани чу някой да пъха ключа в бравата и след секунда тежката врата отново се отвори.
— Картрайт, последвай ме — нареди нечий глас.
Дани излезе от килията и тръгна след поредния полицай. Дали вече бяха премислили и го местеха в друга килия, почуди се той, докато следваше надзирателя обратно по металното стълбище, оттам по друг коридор и през поредната двойна решетъчна врата, докато най-сетне спряха пред помещение с надпис: „СКЛАД“. Надзирателят потропа силно по вратата и след секунди ги пуснаха вътре.
— СК4802 Картрайт — прочете надзирателят от листа в ръцете си.
— Съблечи се — нареди служителят вътре. — Тези дрехи няма да ги облечеш повече до… — погледна листа пред себе си и продължи: — две хиляди двайсет и втора година. — Засмя се на собствената си шега, която повтаряше средно по пет пъти на ден.
Дани изпълни нареждането и му подадоха два чифта боксерки (на бели и червени райета), две ризи (на бели и сини райета), чифт джинси (сини), две памучни фланелки (бели), пуловер (сив), яке (черно), два чифта чорапи (сиви), два чифта къси панталони (сини, спортни), две долни фланелки (бели), два чаршафа (найлонови, зелени), одеяло (сиво), калъфка за възглавница (зелена), самата възглавница (кръгла и твърда); можеше да задържи маратонките си — единственият шанс на затворниците да са в крак с модата.
Служителят в склада събра дрехите на Дани в голям найлонов плик, от който висеше етикет СК4802 Картрайт. След това му подаде друг найлонов плик, в който имаше сапун, четка за зъби, пластмасова самобръсначка за еднократна употреба, памучна кърпа и друга хавлиена за ръце, пластмасова чиния и пластмасови нож, вилица и лъжица. Извади документ на зелен картон, отбеляза няколко полета, след което го обърна, подаде на Дани добре изгризана химикалка, закачена с верижка за бюрото, и му посочи къде да се разпише. Дани надраска няколко нечетливи завъртулки.
— Всеки четвъртък следобед между три и пет трябва да се явяваш тук, за да получиш нов комплект дрехи — обясни служителят. — Ако нещо е скъсано, плащаш. Удържаме парите от седмичната ти заплата. И аз решавам каква е сумата, която дължиш — добави той, преди да тръшне вратата.
Дани взе двете торби и отново тръгна след надзирателя. След минута вече бе затворен в килията си, без да са разменили и една дума. Големият Ал видимо не се беше помръднал, а Ник все още пишеше нещо на малката масичка.
Дани се качи на горното легло и се изтегна на неравния дюшек. Докато беше подсъдим, през последните шест месеца, му разрешаваха да носи собствените си дрехи, да се разхожда из коридорите на приземния етаж и да говори с другите затворници, да гледа телевизия, да играе тенис на маса, дори да си купува сандвичи и кока-кола от автомата. Но вече нямаше да е така. Сега беше осъден с двайсет и две годишна присъда и за първи път осъзна какво означава да загубиш свободата си. Захвана се да си оправи леглото, без да бърза, тъй като вече беше разбрал колко много часове има в един ден, минути — в един час и секунди във всяка минута, когато си заключен в килия два и половина на три и половина метра, която на всичко отгоре трябва да делиш с още двама непознати, единият от които доста едър.
След като приключи с леглото, Дани се излегна и се загледа в белия таван. Едно от малкото предимства на това да си на втория етаж беше, че точно срещу главата ти се намира малкият прозорец, обезопасен с решетки — единственото доказателство, че съществува и свят отвън. Дани се загледа към останалите сгради на затвора, които оформяха двора и игрището за тренировки; можеше да види и високата ограда, увенчана с бодлива тел. Премести отново поглед към тавана и се замисли за Бет. Не му разрешиха дори да се сбогува с нея.