Затворник по рождение
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-961-8
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Затворник по рождение». Краткое содержание книги:
Ако Дани Картрайт бе предложил на Бет да се оженят в друг ден, нямаше да бъде арестуван и обвинен в убийството на най-добрия си приятел. А когато четиримата свидетели на обвинението са светски персони, неговата версия няма никакъв шанс. Дани е осъден на двайсет и две години и изпратен в „Белмарш“, строго охраняван затвор, откъдето никой не е избягал.
Ала лъжесвидетелите подценяват решимостта на Дани да си отмъсти, както и неумолимия стремеж на годеницата му към справедливост. И в крайна сметка ще бъдат принудени да се борят за живота си.
Най-завладяващият роман на Джефри Арчър след „Каин и Авел“ ще остане в съзнанието ви дълго след последната страница. И ако и това не ви е достатъчно, пригответе се за край, който стъписва и най-пламенните почитатели на Арчър.
Следващата седмица, и през оставащите хиляда седмици, щеше да е заключен в тази адска дупка. Единственото му спасение бе да обжалва. Адвокат Редмейн го беше предупредил, че може да мине и година, докато дойде ред на тяхното дело. Графикът на съда наистина беше препълнен, а и колкото по-голяма присъда си получил, толкова повече трябва да чакаш, докато ти дадат дата за обжалване. Със сигурност обаче една година щеше да е достатъчна за адвокат Редмейн да събере нужните улики и да докаже, че Дани е невинен.
Минути след като съдия Саквил произнесе присъдата, Алекс Редмейн напусна съдебната зала и тръгна по застлания с килим коридор. На облепените с тапети стени висяха портрети на бивши съдии. Почука на вратата на друг съдия, влезе, свлече се в удобното кресло пред бюрото на баща си и простичко рече:
— Виновен.
Съдия Редмейн прекоси кабинета и спря пред шкафа с напитки.
— И с това ще трябва да свикнеш — започна той, докато вадеше корковата тапа на бутилката, предварително нарочена за този повод, без значение от изхода на делото. — Защото трябва да знаеш, че откакто отмениха смъртното наказание, много повече обвинени в убийство биват осъдени и почти без изключения съдебните заседатели се оказват прави. — Наля две чаши вино и подаде едната на сина си. — Ти ли ще представляваш Картрайт при обжалването? — попита съдията, преди да отпие.
— Да, разбира се — отговори Алекс, изненадан от въпроса.
Баща му сбърчи вежди.
— Единственото, което ми остава, е да ти пожелая късмет, защото ако Картрайт е невинен, кой тогава е убиецът?
— Спенсър Крейг — без колебание отвърна Алекс.
18.
В пет часа тежката метална врата се отвори отново под дрезгавия вик „Излизай“ на мъж, който със сигурност някога е бил майор в армията.
За следващите четиридесет и пет минути пускаха затворниците от килиите. Те сами избираха как да прекарат това време. Можеха, както Големия Ал винаги правеше, да слязат в просторното помещение на приземния етаж. Там той се отпускаше в големия кожен стол пред телевизора, който никой друг затворник не си и помисляше да заеме, а останалите играеха домино, като залагаха тютюн. Ако пък си достатъчно смел, можеше да излезеш да се поразходиш на двора.
Дани бе старателно претърсен, преди да излезе от блока. „Белмарш“, като всеки друг затвор, беше залят от наркотици и дилъри, които използваха единственото време, когато всички затворници се събираха, за да предложат услугите си. Системата на заплащане беше проста и добре приета от всички зависими. Ако искаш доза — хашиш, кокаин на прах, кокаин за пушене или хероин — само казваш предпочитанията си и името на твой човек отвън, с когото хората на дилъра да се свържат; веднъж щом парите сменят собственика си, стоката пристига до ден-два в затвора. Със средно стотина подсъдими, които всекидневно биваха извозвани до съда, за да присъстват на делата, имаше безкрайни възможности за пренасяне на дрога. Някои ги хващаха веднага, което добавяше още години към присъдите им, но финансовите облаги бяха достатъчно примамливи, така че винаги да има затворници, за които ролята на муле да си струва риска.
Дани никога не бе проявявал интерес към наркотиците; той дори не пушеше. Треньорът му по бокс го бе предупредил, че ако някога го хване да взима наркотици, повече няма да го допусне на ринга.
Сега започна да прави обиколки из двора, парче затревена земя с размерите на футболно игрище. Крачеше бързо, тъй като си даваше сметка, че това е единствената му възможност за физически упражнения, като се изключеше посещението в претъпкания фитнес салон два пъти седмично. Загледа се в деветметровата ограда, която ограждаше двора на затвора. Макар тя да завършваше с бодлива тел, той не можеше да не се замисли дали има начин да избяга оттук. Как иначе би могъл да си отмъсти на четирите копелета, които му откраднаха свободата?
Подмина неколцина затворници, които се разхождаха по-бавно. Никой не го беше изпреварил досега. Пред себе си забеляза самотната фигура на мъж, който тичаше горе-долу с неговото темпо. Отне му няколко секунди, докато разпознае Ник Монкрийф, съкилийника му, който, очевидно, също се поддържаше в добра форма. Какво ли бе сторил, за да се озове зад решетките, почуди се Дани. Спомни си старото затворническо правило, че никога не бива да питаш другия за какво е вътре; чакаш той да сподели, ако иска.