В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
Потрих замръзналите си пръсти и си представих времето като живо същество — то ми се стори родно, мило и с пухкава козинка. После, без да обръщам внимание на студа, се замислих за това, че в човешкото тяло времето може би тече по различен начин. Всяка клетка и всеки орган имат свое време, определено и изчислено от Създателя. В човека изглежда съществува фантом на времето — невидимо тяло, състоящо се от енергия на времето.
В момента, докато вкочанясвах от планинския студ, дори и не подозирах, че по-нататъшният анализ на получените в Града на боговете данни ще затвърди убеждението ми — фантомът на времето реално съществува и може да бъде изучен косвено, а ядрото на фантома на времето е човешкото око. Но на тази тема, скъпи читатели, ще поговорим по-подробно в следващия том на книгата.
— Момчета! — обърнах се към приятелите си, като им посочих Главното огледало на времето. — Ако отидем там, на мига ще остареем, а човекът с Чиста душа просто ще стане невидим, защото ще премине в паралелен свят. Сигурен съм, че оттам излитат и влитат и „летящите чинии“.
Тогава все още не си представях, че Божията гениалност се състои в следното — Той винаги създава всичко с двойна цел. Затова пилотите от паралелните светове използват за преминаването в другите възможни измерения огромното око на ангела. Но за това също ще поговорим в следващия том на книгата, както вече ви обещах.
— Погледнете ме! — извиси глас Селиверстов. Всички се вторачихме в него. — Не съм ли остарял? — с безпокойство попита той.
— Като че ли не — неуверено отговорихме в хор.
После помолих Селиверстов и Юсупов да се спуснат по пътечката, за да настигнат яковете и да помогнат за построяването на лагера. Сергей забърза надолу, без да се оглежда дали Рафаел го следва. А ние с Равил решихме да се насочим още малко на север и да се изкачим по склона, за да разгледаме по-отблизо портата към Шамбала.
Погледнах към Дома на щастливия камък, открих портата към Шамбала и се постарах да съпоставя положението й с Главното огледало на времето. Ясно личеше, че тя е под въздействието на огледалото. И че който се приближи към нея, ще се озове под въздействието на сгъстеното време. Само издържалият това изпитание би могъл да проникне в Шамбала!
Зад гърба ми се разнесе позната мелодия. Извърнах се. Селиверстов се спускаше се по каменистия сипей и си припяваше.
Портата към Шамбала
Не след дълго с Равил доближихме портата към Шамбала. Постоянно поглеждах към долното ниво на Главното огледало на времето, като се стараех да не попаднем под неговото въздействие. Отлично разбирах, че в нашия преходен свят ние с Равил нямаше как да останем кристалночисти. А как ми се искаше да мина поне по ръба на сгъстеното време! Поне с протегнатата си ръка да го усетя! Но инстинктът за самосъхранение не ми позволяваше и сякаш ми нашепваше, че този, който е роден като триизмерен човек, еволюционно още не е дозрял, за да бъде допуснат в чудодейното единно осево време. И това не беше моя лична вина. Огромното количество лоши мисли, витаещи в нашето триизмерно пространство, неизбежно се просмукват в душите ни и превръщат всеки от нас в заложник на общочовешката злоба.
Усетих, че се уморявам от тежкия преход по камънаците, а и от това постоянно напрежение — да не навляза аз, грешникът, в зоната на сгъстеното време.
— Оттук се вижда отлично, Равил, но ние, земните грешници, нямаме право да се приближаваме повече — изхриптях аз, едва поемайки си дъх.
— Да снимам ли?
— Да, но най-важното е да се мисли — кой знае защо отвърнах аз и се сетих за времето преди експедицията — там, в далечна Русия, когато в душата ми тайно се зараждаше надеждата, че ние, романтичните учени от Уфа, може би наистина ще открием вратата, която води към подземието Вара.
И тази врата сега беше пред нас! Огромна — минимум 250 на 200 метра, и от мястото, където бяхме застанали с Равил, изглеждаше ромбовидна. Ясно личеше, че в стената на Дома на щастливия камък е изсечена ниша с дълбочина около трийсет метра, чието дъно представляваше сравнително равна каменна плоча. Повърхността й рязко се отличаваше от стената. Ако стената беше покрита с мазилка (забелязваше се с просто око), то плочата носеше следи, характерни при обработката на цялостен камък. Над вратата гордо се възвисяваше, сякаш достигаше небето, Домът на щастливия камък.