Метро 2035
- Автор: Глуховский Дмитрий Алексеевич
- Серия: Метро #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542820550
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Метро 2035». Краткое содержание книги:
Време е да научим истината!
Третата световна война прогони човечеството от лицето на Земята. Мегаполисите са или разрушени, или пустеят под радиационните дъждове. Сателитите самотно се носят по орбитите си. Радиото мълчи на всички честоти. Единствено сирените за тревога нарядко огласят преддверията на метростанциите.
Там, в тунелите под Москва, последните жители на планетата оцеляват ден за ден. Създали са свои нови общества. Воюват или търгуват помежду си. И не се отказват от надеждата да си върнат господството над повърхността. Но първо трябва да се справят с вечния човешки ламтеж за власт. Комунистите от Червената линия и нацистите от Четвъртия Райх са готови да разпалят война по всички спирки, в целия затворен метро-свят, за да наложат идеологията си.
Сталкерът Артьом още е преследван от кошмари. Редовно той излиза на повърхността, излагайки се на радиацията, за да претърсва радиочестотите. Но те все така мълчат. Единствената надежда за него са думите на странен старец на име Омир, който твърди, че на една далечна спирка някой е чул по радиото чужди гласове. В отчаянието си Артьом се отправя да търси този човек. И се оказва забъркан във война, от която зависи съдбата на последните останки на човечеството.
„Метро 2035” продължава и завършва историята на Артьом от първата книга на култовата трилогия, но може да се чете и като самостоятелен роман.
Хората от вълнение пристъпиха напред. Артьом за всеки случай щракна с предпазителя на автомата, хвана го по-удобно. Но никой не бързаше да се застъпва за клетника.
— Ето че и Олежка си го получи — шепнеха наоколо.
— Дреме ми.
— Стига се е ояждал.
— Нека сега бъде като всичките.
Олег заплака.
— На Ханза има пясък! На Новослободска правят ремонт. Нека покълве пясък... — опита се да го успокои Омир. — Може и да ѝ се получи още едно така, от вътрешните резерви...
— Умник! Разбира ти главата от кокоши резерви! А на Ханза иди сам! Ще ви дадат там един пясък!
Льоха, объркан, стискаше със здравата си ръка китката на срязаната, страховитата уста в дланта му не се беше затворила и на всички им беше ясно, че брокерът се нуждае спешно, още сега, от поливане със спирт, защото в тази проклета плитка вода имаше такива неща, че само след ден Льоха непременно щеше да има гангрена.
— Някой тук има ли водка? — извика Артьом към съдраната джунгла. — Да го изплакнем!
В отговор му се изхилиха по маймунски ехидно. Водка, ей сега. Ще го изплакнем.
— Та при вас е смрад! Половината станция е в боклуци! Не варите ли нещо?
— Дори и да е от лайна! — помоли Льоха.
— Та те нали смучат глисти! — обясни някой със съчувстващ глас. — Глистът им показва филмчета. Но в него няма спирт!
— За нищо не стават! — разлюти се брокерът. — Сакатници!
— Ходи да помолиш войниците — посъветваха го.
— Да, да, при войниците — засмя се друга.
— Наистина! — Артьом хвана Льоха за рамото. — Да идем при граничарите. Ще се върнеш на Ханза. Визите нали си стоят. А онзи с пуловера отдавна вече си е отишъл. Ще те зашият и там ще се разделим.
— Къде?! — развика се Олег. — Вие накъде сте се запътили? А аз?! Аз какво да правя?!
— Аз при онези не се връщам! — заинати се брокерът.
— Къде сте тръгнали? — не чу Олег. — Вие ми разказахте играта!
— Така, чичо... — Артьом се хвана за пълнителя, за да измъкне оттам утеха за Олег, но онзи разбра всичко по друг начин.
— Пазач! Екзекутор! Ще ме убиеш ли?! Хайде, стреляй! — той се надигна от коленичилата си поза, хвана дулото и го тикна в корема си.
Чу се гръм.
Кокошката, пърхайки с проскубаните си криле, политна и задрапа полубезумно по палета. Хората се слисаха, зашеметени. Зазвънтя безкрайно ехо, отдалечавайки се по подземната река.
— Ти какво? — попита Артьом.
Олег седна.
— Ето така на — отговори той.
Сакото на корема на Олег подгизваше с нещо лъскаво, което при стичането си надолу върху бялата найлонова пола вече изглеждаше като оранжева кръв.
Глупост някаква.
— Ти какво, чичо? — попита го Артьом. — Защо?
Олег потърси с поглед кокошката.
— На кого да оставя Ряба? — попита той тъжно и тихо. — На кого да я оставя? Ще я изядат.
— Защо го направи, идиот такъв?! А, тъпако?! — Артьом крещеше заради своята безполезност и тази на Олег, и на всичките.
— Не викай така — помоли го Олег. — Искам да умра спокойно. Ела, Рябушка... Ела при мен...
— Ах ти, гадино! Ах ти, идиот! Хващай го! Хващай го бързо за краката! Да вървим на Ханза! — крещеше брокерът на Артьом, улавяйки Олег под мишниците.
Но Льоха не можеше да държи нищо с разпорената си ръка. Тогава Артьом връчи на Омир куфара, нарами раницата на брокера, а самият той взе Олег — лек, омекнал — и го понесе на гръб към прохода.
— Дотук беше Олежка — казаха в тълпата.
— Да, замина си.
— И яйцето не го спаси.
Омир закрачи след тях; и Льоха също, глупаво гледайки в ранта си. Съвзелата се от шока кокошка закряка и се понесе след стопанина си, прелитайки от палет на палет. И всички кибици се понесоха след процесията, като се кикотеха и потриваха ръце.
Всички с изключение на един.
Веднага щом се отдалечиха, от джунглата се плъзна надолу половинчата сянка, притисна лице към дъските, пъхна ръчичка в мръсотията, в разбитото стъкло — няма страшно, на бездомниците всичко само им зараства, на тях кръвта им сама ще смели всякаква гангрена, а смъртта прибира само изнежените домашни деца, тя не иска да си хаби в тях костеливите зъби.
Докато се върнат в центъра на залата, при стъпалата, които се издигаха от подземното море до същите тези осем метра в далечните небеса, джунглите наоколо вече бяха окичени с менделеевци. Врявата беше утихнала, всички чакаха нещо.
Артьом излезе на брега, стъпи с гумените си ботуши върху гранита и продължи да се изкачва нагоре, като оставяше подире си мръсни локви.
— Ей, мъжаги! — извика той на граничарите, пристъпвайки тежко. — При нас тук има извънредно произшествие! Трябва в лазарета! Чувате ли?
Менделеевците се бяха скупчили, жадно гледаха и шушукаха.