Метро 2035

— Тук, при нас, пътят е само в една посока — каза им на прощаване командирът на граничната застава, човъркайки с пръсти узряла върху шията му сочна пъпка.

И тогава им стана интересно къде ги е отвял вятърът.

Менделеевска се оказа полутъмна, мъглива от парата и напълно подгизнала. Стълбичката на прохода със съседната Новослободска се спускаше не върху гранитен под, а в езеро — тук хората живееха до глезените в студена мътна вода. Артьом разкопча куфара си — там лежаха неговите гумени ботуши. Използва случая да окачи върху себе си и автомата. Омир също беше в гума, веднага си личеше опитният пътешественик.

— Не знам какво е протекло — промърмори Льоха настръхнало.

Тук-таме във водата лежаха сковани от изгнило дърво рамки, с помощта на които човек можеше да се издигне малко над дъното. Бяха нахвърлени, както дойде, и никой не се опитваше да ги събира в острови или пътеки.

— Палети — досети се Омир, нагазвайки в студената мътилка, за да се добере до дървения мост. — По-рано използваха такива във фургоните. И цялото Подмосковие беше в рекламни табла: купувам палети! Продавам палети! Цял черен пазар за тези палети! И си мислиш: за какъв дявол изобщо му трябват на някого тези палети? Оказва се, че са ги трупали за Потопа.

Но и палетите отдавна бяха подгизнали и бяха затънали с няколко сантиметра. Можеха да се видят през мръсотията само съвсем отблизо, и то като си гледаш право в краката; а отстрани наистина изглеждаше, че тук има само едно размътено библейско море.

— Те всички тук са като пророци, разхождат си се право по водата — усмихна се Омир, гледайки джапащите местни.

Брокерът също го оцени:

— Сякаш е залято с лайна!

Скоро зениците забравиха колко ярко е сияела Ханза, и местната оскъдна светлина им стана повече от достатъчна. В светилниците гореше мас — у когото се намираше; понякога зад паравани от найлонови пазарски торбички — избледнели, но не докрай.

— Като китайските хартиени фенери — посочи Омир. — Красиво, а?

Артьом не мислеше така.

През арките, които в началото изглеждаха плътни и черни, започнаха да се виждат коловози. Но не обичайните, като на останалите станции. На Менделеевска нямаше граница между платформата и коловозите, мътната вода изравняваше всичко. Трябваше да се отгатва къде може да се стои и къде се налага да отстъпиш и да нагазиш.

Но главният въпрос беше: как от тук изобщо може да се върви нататък?

Изходът нагоре беше затрупан, проходът — отрязан. Тунелът — до шията залят със студена и мръсна вода. И на всичко отгоре тя излъчваше — иди се къпи в такава. Ще се сгърчиш, тя ще ти погълне фенера и ще се носиш с лице надолу, докато не ти се напълнят дробовете с вода.

Покрай невидимите коловози седяха местните, почесваха се, ловяха в дълбините с някакви кепчета разни неща — по-добре изобщо да не мислиш какви — и веднага ги поглъщаха сурови.

— Открадна ми глиста! Върни ми глиста, гадняр! — вкопчи се един от рибарите в къдриците на друг.