Метро 2035
- Автор: Глуховский Дмитрий Алексеевич
- Серия: Метро #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542820550
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Метро 2035». Краткое содержание книги:
Време е да научим истината!
Третата световна война прогони човечеството от лицето на Земята. Мегаполисите са или разрушени, или пустеят под радиационните дъждове. Сателитите самотно се носят по орбитите си. Радиото мълчи на всички честоти. Единствено сирените за тревога нарядко огласят преддверията на метростанциите.
Там, в тунелите под Москва, последните жители на планетата оцеляват ден за ден. Създали са свои нови общества. Воюват или търгуват помежду си. И не се отказват от надеждата да си върнат господството над повърхността. Но първо трябва да се справят с вечния човешки ламтеж за власт. Комунистите от Червената линия и нацистите от Четвъртия Райх са готови да разпалят война по всички спирки, в целия затворен метро-свят, за да наложат идеологията си.
Сталкерът Артьом още е преследван от кошмари. Редовно той излиза на повърхността, излагайки се на радиацията, за да претърсва радиочестотите. Но те все така мълчат. Единствената надежда за него са думите на странен старец на име Омир, който твърди, че на една далечна спирка някой е чул по радиото чужди гласове. В отчаянието си Артьом се отправя да търси този човек. И се оказва забъркан във война, от която зависи съдбата на последните останки на човечеството.
„Метро 2035” продължава и завършва историята на Артьом от първата книга на култовата трилогия, но може да се чете и като самостоятелен роман.
— Озверели са. Отрова за плъхове! Този гад трябва да го накарат сам да изяде всичко! — изфуча шкембелията. — Колко можем да ги търпим тези! Тук има един, таковата, преминал от червените на наша страна... От Соколники. Казва, че те там вече си ядат децата! Онзи техен Москвин е антихрист! И иска всички нас също! Сатана!
— Чак пък децата... — провлачи недоспалият си татко с вързопчето. — Никой няма да тръгне да яде собствените си деца.
— Ти пък какво разбираш от живота! — изсумтя шкембелията.
— Собствените си деца — никой — упорито повтори онзи.
— Когато дойдат тук, тогава ще разберем — включи се в разговора пуловерът.
— Все по-зле и по-зле е! А миналата година? С бункера! Орденът едва устоя! Какво може да ги спре? — лъхтеше жената с гушата.
— Умират от глад, затова! — Шкембелията потри огромния си търбух. — Затова, таковата, напират към нас. Да отнемат и да си поделят.
— Да не дава Господ! — помоли се някой по старчески отзад
— А аз съм бил веднъж на прехвърлянето към Червената линия. И при тях няма нищо толкова страшно. Напълно цивилно. Всички са облечени образцово. Само ни плашат с тях!
— А ти направи ли поне крачка встрани от буферната зона?
Аз направих! Веднага ме награбиха, за малко не ме изправиха до стената! Фасадата им си изглежда нормално наистина!
— Не искат да работят, готованковците! — каза онзи с големия нос. — Ние всичко тук — с труда си. Двайсет години на галерите. А тези... Като скакалци са. Естествено, сега им дай нови станции, при себе си вече всичко са овършали. Ще ни из- ядат за нула време.
— А ние защо сме длъжни?! За какво?
— Тъкмо започнахме да живеем по човешки!
— Само да няма война... Война само...
— Ако искат — нека там да си ядат децата, да не напират при нас! Не ни е до тях...
— Ох, да не дава Господ! Да не допуска!
През цялото това време дрезината се движеше спокойно и бавно, пуфкайки с приятен дим — бензинов, от детството — през образцов тунел, сух, мълчалив и осветен през всеки сто метра с енергоспестяваща крушка.
И изведнъж — прас! — и настана тъмнина.
В целия тунел. Крушките угаснаха и сякаш Бог заспа.
— Спирай! Спирай!
Засвистяха спирачките, през глава полетяха един върху друг лелката с гушата, човекът с носа и всички останали, неот- личими в мрака. Бебето започна да мрънка все по-силно. Баща му не знаеше как да го успокои.
— Всички да останат по местата си! Не слизайте от дрезината.
Щракна едно фенерче, запалвайки се, после още едно. В подскачащите лъчи се виждаше как суетливо и неловко намъкват шлемовете си кевларовите бойци, как неохотно слизат на релсите и отцепват маршрутката, заставайки между хората и тунела.
— Какво?
— Какво стана?!
Радиостанцията на единия от кевларените заврещя, той се извърна от цивилните и избоботи нещо в отговор. Почака заповедта, не я дочака, а не знаеше какво да прави без нея, и застина в недоумение.
— Какво става там? — попита и Артьом.
— Зарежи, добре си седим! — отговори безгрижно пуловерът. — Закъде да бързаме?
— Де да беше така... — промърмори Льоха, смучейки устна.
Омир мълчеше напрегнато.
— А аз имам закъде! — таткото на вързопчето се надигна. — При майката на детето! Какво, аз ли ще го кърмя?
— Момчета, там поне казват ли нещо? — люшна гушата към бойците перхидролената лелка.
— Седете спокойно, гражданко — каза твърдо кевларът. — Чакаме пояснения.
Минутата се обтегна като струна. После и втора.
Вързопчето, неутешено от неумелия си баща, вече премина към пищене. От дрезината раздразнено насочиха към очите на всички милион свещи, търсейки източника на плача.
— Светнете си в задника! — извика таткото. — За нищо не стават! По-добре червените наистина да превземат всичко тук, може поне да въведат ред! Всеки ден спират тока!
— Какво чакаме? — подкрепиха го отзад.
— Далеч ли отиваш? — в гласа на пуловера се долавяше съчувствие.
— Парка на културата! Още половин метро път! А-а? Нани-на.
— Нека поне да тръгнем пеша!
— Ние нали не се движим с електричество! Подкарай! Да се доберем до станцията, а там вече...
— А ако е диверсия?
— И нашата СБ какво? Къде е тя, когато е необходима?! Как са го допуснали?
— Започна ли се вече, Господи?!
— Казвам ви, хайде пеша! Полека-лека...
— И за това ли плащаме данъци!
Чакаме указания! — бърбореше в радиото боецът, но то само кашляше в отговор.
— Нима наистина е диверсия?
— А какво е това там? Я освети... — присви очи пуловерът, тикайки пръст в мрака.
Един от кевларените прицели фенера по неговото насочване — към една черна дупка. От тунела към земните недра се спускаше галерия, тясно коридорче.