Метро 2035
- Автор: Глуховский Дмитрий Алексеевич
- Серия: Метро #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542820550
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Метро 2035». Краткое содержание книги:
Време е да научим истината!
Третата световна война прогони човечеството от лицето на Земята. Мегаполисите са или разрушени, или пустеят под радиационните дъждове. Сателитите самотно се носят по орбитите си. Радиото мълчи на всички честоти. Единствено сирените за тревога нарядко огласят преддверията на метростанциите.
Там, в тунелите под Москва, последните жители на планетата оцеляват ден за ден. Създали са свои нови общества. Воюват или търгуват помежду си. И не се отказват от надеждата да си върнат господството над повърхността. Но първо трябва да се справят с вечния човешки ламтеж за власт. Комунистите от Червената линия и нацистите от Четвъртия Райх са готови да разпалят война по всички спирки, в целия затворен метро-свят, за да наложат идеологията си.
Сталкерът Артьом още е преследван от кошмари. Редовно той излиза на повърхността, излагайки се на радиацията, за да претърсва радиочестотите. Но те все така мълчат. Единствената надежда за него са думите на странен старец на име Омир, който твърди, че на една далечна спирка някой е чул по радиото чужди гласове. В отчаянието си Артьом се отправя да търси този човек. И се оказва забъркан във война, от която зависи съдбата на последните останки на човечеството.
„Метро 2035” продължава и завършва историята на Артьом от първата книга на култовата трилогия, но може да се чете и като самостоятелен роман.
Нямаха нито лодки, нито салове. Нямаше къде да се дянат от Менделеевска, а и нямаха никакви намерения да се махат. А Артьом и Омир какво щяха да правят?
— Защо всичко е потопено? Тя какво, по-ниско ли е от Но- вослободска? — попита на глас Артьом.
— С осем метра по-дълбока — извлече от паметта си информацията Омир. — Така че водата оттам всичката тече насам.
Веднага щом се отдалечиха от стъпалата на прохода, в краката им се вкопчиха хилави деца. Те не смееха да се доближават до ханзийския кордон; някак успяваха да ги пропъдят оттам.
— Чичко, патронка. Чичко, патронка. Чичко, патронка.
Хилави, но жилави. Опа! — улавяш чужда ръка в джоба.
Хлъзгава, бърза, ловка. Уж току-що си я хванал — а ръката ти празна. И не можеш да разбереш кое от тези дяволчета е било.
Подземните реки течаха из цялото метро, чегъртаха бетона, напираха да се спуснат на дълбоките станции. Който можеше, ги изгребваше: укрепваше стените, изпомпваше кишата, изсушаваше влагата. Който не можеше — затъваше мълчаливо.
На Менделеевска народът го мързеше и да гребе, и да затъва. За момента се справяха криво-ляво. Бяха откраднали отнякъде строителни тръби, преградили бяха с тях залата, бяха си направили от тях джунгла, изкатерили се бяха нависоко, под тавана, и бяха увиснали там, на тези железни лиани. По- стеснителните бяха омотали около гнездото си найлонови пликчета, за да не зяпат външни хора живота им. По-простодушните си вършеха работата направо от горните етажи във водата — шумно и пред всички.
По-рано залата на Менделеевска, тържествена, в бял мрамор и с просторни закръглени арки, е била подходяща например за бракосъчетания. Но потоците с мръсотия бяха отлепили от стените мраморните плочи, бяха направили късо съединение в електрическата мрежа и бяха изгасили изящно извитите метални полилеи, а хората бяха превърнали в земноводни. Едва ли тук някой все още се женеше — просто се покатерваха по- нависоко, за да не си намокрят задниците, и се съвкупяваха на бърза ръка.
Тези, които не ловяха глисти, седяха на своите етажи нарове безучастно и съкрушено; взираха се в тъмнината, бърбореха безсмислици и глупаво се кикотеха. Изглежда, тук нямаше други занимания.
— Какво да хапнем? — повтори объркано Льоха, докато се измъкваше от мокро на сухо, отпъждаше просячетата и гледаше скръбно обувките си.
От неговата настойчивост стомахът на Артьом също се сви. Трябваше да хапнат още на Проспекта: там и свински шишчета се печаха, и чиния гъби можеха да им задушат. А тук...
— Патронка, чичко!
Артьом подхвана куфара си по-здраво, прогони дребосъците. В джоба му отново зашумоля нечия лапа. Намери нещо, дръпна се — но този път Артьом вече беше нащрек. Оказа се момиченце, на около шест години. Сплъстени коси, зъбите — през един.
— Пипнах те, бръмбарче! Дай, какво държиш там?!
Разтваряше пръстите ѝ един след друг, стремейки се да изглежда ядосан. Момиченцето като че ли се уплаши, но се опитваше да наглее. Предложи на Артьом да го целуне, ако я пусне. В ръката ѝ имаше гъба. Откъде се беше взела тази гъба в джоба на Артьом? Влажна гъба, от леха. Що за безумие?
— Ама ти к’во, давай гъбката! К’во, свиди ли ти се?
Досети се: Аня я е сложила.
Пъхнала му беше гъба на прощаване: ето те, Артьом. Ето кой си, ето я твоята природа и твоята същност и помни за товав героичните си странствания. Помни за себе си и помни за мен.
— Няма да ти я дам — каза твърдо Артьом, стискайки детската ръка по-силно, отколкото беше възнамерявал,
— Боли! Боли! Изверг! — заврещя тя.
Артьом отпусна пръсти, освободи вълчето.
— Постой. Почакай.
Тя вече се канеше да замахне към него с някакво желязо разстояние, но застина, съгласи се да потърпи. Значи, все о вярваше мъничко в хората.
— На! — той ѝ подаде два патрона.
— Хвърли ги! — нареди момичето на Артьом. — Изверг. Няма да се приближа към теб. Освен ако не е мъничко.
— А как да се измъкнем оттук? До Цветния булевард?
— Никак! — тя се изсекна в ръката си. — Трябва сами да ви вземат!
— Кой!
— Който трябва!
Артьом подхвърли в дланта ѝ един патрон, после втори. Тя улови първия, но вторият ѝ се изплъзна и веднага подир него в студената мътилка се хвърлиха едновременно трима дребосъци. Момиченцето веднага ги започна с токчето по носа, по ушите — на ти, на ти, мое си е! Но вече беше провървяло на някого другиго. То не заплака от обида, а каза на щастливеца решително:
— Добре, гадино, ще ми паднеш в ръцете!
— Чуй, приятелко — повика я Льоха, — тук някой има ли изобщо лавчица? Ама такава, че да не се отровим? Отведи ни, ще ти дам още една патронка.