Прагът на вечността [bg]

— Това е вярно, но знаят ли го силните хора в партията?

— Към август месец ще го знаят.

Джордж споделяше мнението на Боби, че са яхнали вълната, но виждаше опасностите пред тях твърде ясно.

— Нужно ни е Маккарти да се оттегли, за да можем да се концентрираме върху това да бием Хъмфри. Трябва ни сделка с Маккарти.

Боби поклати глава.

— Не мога да му предложа вицепрезидентството. Той е католик. Протестантите може и да гласуват за един католик, но не и за двама.

— Можеш да му предложиш най-престижния пост в кабинета.

— Държавен секретар?

— Ако се оттегли сега.

Боби се намръщи.

— Трудно ми е да си представя как работя заедно с него в Белия дом.

— Ако не спечелиш, няма да бъдеш в Белия дом. Да поразпитам ли?

— Остави ме да помисля още малко.

— Разбира се.

— Знаеш ли какво още, Джордж? — попита го Боби. — За пръв път не се чувствам все едно съм тук като брат на Джак.

Джордж се усмихна. Това бе голяма крачка.

После той отиде в главната стая, за да говори с репортерите, но не си взе питие. Предпочиташе да е трезвен с Боби. Самият Боби обичаше бърбъна, но некомпетентността в неговия екип го вбесяваше и той можеше да нажули някого, който го е подвел. Джордж пиеше спокойно алкохол само когато Боби бе надалеч.

Все още бе трезвен като краставичка минути преди полунощ, когато придружи Боби до балната зала за победната реч. Етел, съпругата на Боби, изглеждаше страхотно в минирокля в оранжево и бяло и с бели чорапогащи, въпреки че носеше единадесетото им дете.

Както винаги, тълпата пощуря. Всички момчета носеха сламените шапки на Кенеди. Момичетата бяха в униформа — синя пола, бяла блуза и червен пояс. Оркестърът свиреше песен от предизборната кампания. Мощните телевизионни прожектори засилваха жегата в залата. Водени от бодигарда си Бил Бари, Боби и Етел си пробиваха път през тълпата — младите им поддръжници се пресягаха да ги докоснат и да дръпнат дрехите им — докато не достигнаха малка платформа. Блъскащите се фотографи засилваха хаоса.

Хистерията на тълпите беше проблем за Джордж и останалите, но в нея беше силата на Боби. Умението му да предизвиква тази емоционална реакция у хората щеше да го отведе до Белия дом.

Боби стоеше зад сноп микрофони. Не беше помолил за завършена реч, а само за бележки. Изпълнението му не бе нищо особено, но никой не се заяждаше за това.

— Ние сме велика страна, неегоистична страна, състрадателна страна — заговори той. — Възнамерявам да направя това платформа на своята кандидатура.

Думите не бяха вдъхновяващи, но множеството го обожаваше твърде много, за да обръща внимание.

Джордж реши да не ходи с Боби до дискотеката Фактъри след това. Гледката на танцуващите двойки само щеше да му напомня, че той е сам. Щеше да се наспи хубаво преди сутрешния полет за Ню Йорк, където да се включи в кампанията. Лекът за сърдечната му болка бе работата.