Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Председателстващият Баранов: Времето ви изтече, десет минути.
Солженицин: За какъв регламент говорите вие? Това е жизненоважен въпрос.
Баранов: Но ние не можем да ви дадем повече, има регламент.
Солженицин настоява. Гласове изразяват различни мнения.
Баранов: Колко ви трябва още?
Солженицин: Трябва да кажа много неща. Но ми дайте поне още десет минути.
Матушкин: Да му се дадат три минути.
Съвещават се, дават още десет.
Солженицин (още повече ускорява и без това бързото си говорене): Обръщах се към Министерството на съобщенията с молба да се прекрати пощенският бандитизъм по отношение на кореспонденцията ми — недоставяне или бавене на писма, телеграми, бандеролни пратки, особено от чужбина например, когато отговарях на поздравите по случай петдесетгодишнината ми. Но какво да говорим, след като самият Секретариат на СП в СССР подкрепя този пощенски бандитизъм? Та Секретариатът не ми препрати нито едно писмо, нито една телеграма от купчината, която се бе получила на мое име по случай петдесетгодишнината ми. И още ги държи, нито звук.
Цялата ми кореспонденция се перлюстрира, нещо повече: резултатите от тази незаконна пощенска цензура се използват с цинична откритост. Например секретарят на фрунзенския райком на партията в гр. Москва извикал ръководителя на Института за руски език към Академията на науките и забранил гласът ми да се записва на магнетофон в този институт — а е научил за това от цензурното пощенско извлечение, което са му предоставили.
Сега за обвинението относно така нареченото „очерняне на действителността“. Кажете: кога и къде, в коя теория на познанието отразяването на един обект се смята за по-важно от самия обект? Може би само във фантомните философии, но не и в материалистическата диалектика. Получава се така: важно е не какво вършим, а какво ще кажат за това. И за да не се казва нищо лошо — ще мълчим за онова, което се върши, ще мълчим. Но това не е изход. Трябва да се срамуваме от низостите, когато ги вършим, а не когато се говори за тях. Поетът Некрасов е казал:
А онзи, който постоянно е радостно-лазурен, напротив — той е равнодушен към своята родина.
Тук се каза нещо за махалото. Вярно, амплитудата е огромна, но така е не само с мен, а в целия наш живот: искат да се замълчи, да забравим за Сталиновите престъпления, да не си спомняме за тях. „А трябва ли да се помни миналото?“ — попитал Лев Толстой неговият биограф Бирюков. И Толстой отговорил — цитирам от Бирюковата „Биография на Л. Н. Толстой“, том 3–4, с. 48 (чете бързо):
„Ако съм страдал от страшна болест и съм се излекувал, и съм се изчистил от нея, винаги с радост ще си я спомням. Няма да си я спомням само ако тя все още ме мъчи и се влошава, и ми се иска да измамя себе си. А ние боледуваме, все така боледуваме. Болестта промени формата си, но е все същата, само дето я наричат другояче… Болестта, която ни измъчва, е убийството на хора… Ако си спомним старото и го погледнем право в очите — и нашето днешно престъпление ще ни се разкрие.“
Не! Невъзможно е престъпленията на Сталин да се премълчават до безкрайност, невъзможно е до безкрайност да се върви срещу истината. Това са престъпления, извършвани над милиони, и тези милиони искат разкриването им. А добре ще е и да се замислим: какво морално влияние оказва върху младежта укриването на тези престъпления? Това е развращаване на нови милиони. Младежта, която израства у нас, не е глупава, тя прекрасно разбира: имало е милиони престъпления и за тях се мълчи, всичко е скрито-покрито. Ами тогава какво спира когото и да е от нас да вземе участие в несправедливостта? Пак ще бъде скрито-покрито.
Остава ми да кажа, че не се отричам от нито една дума, от нито една буква в писмото си до конгреса на писателите. Мога да завърша с думите, с които завършва писмото (чете):
„Спокоен съм, естествено, че ще изпълня писателската си задача при всички обстоятелства, а от гроба — още по-успешно и по-неоспоримо, отколкото жив. Никой не ще препречи пътя на истината и заради движението й съм готов да приема и смъртта“ — смъртта! а не само изключването ми от съюза. „Но може би многото уроци ще ни научат най-сетне да не спираме перото на писателя приживе? Това досега нито веднъж не е разкрасило историята ни.“