Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Що се отнася до обвиненията от общ характер, аз все още не разбирам какъв „отговор“ се очаква от мен, на какво да „отговоря“? Може би на прословутата статия в „Литературная газета“, където ми бе противопоставен Анатолий Кузнецов и бе казано, че трябва да се отговаря на Запада както го прави той, а не като мене? Нямам какво да отговоря на тази анонимна статия. Там е поставена под съмнение правилността на моето реабилитиране — чрез хитрата уклончива фраза „отбивал наказание“, — отбивал наказание и толкоз, вие разбирайте, че си го е заслужил. Там са написани лъжи за моите романи, че „Първият кръг“ представлявал „злостна клевета срещу нашия обществен строй“, — но кой е доказал това, кой го е показал, илюстрирал? Романите ми не са известни на никого и за тях може да се говори какво ли не. Статията е пълна и с много други дребни изопачавания, изопачен е и целият смисъл на писмото ми до конгреса. Най-сетне, пак се раздъвква баналната история с „Пирът на победителите“ — между другото, уместно е да се замислим: откъде редакцията на „Литературная газета“ има сведения за тази пиеса, откъде я е получила за четене, след като единственият й екземпляр бе иззет от бюрото ми от Държавна сигурност?
Изобщо с моите творби постъпват така: ако самият аз отричам някоя, ако не искам тя да съществува, какъвто е случаят с „Пирът на победителите“, — за нея се стараят да говорят и да я „разясняват“ колкото може повече: Ако пък настоявам да се публикуват произведенията ми като „Ракова болница“ или „Кръгът“, укриват ги и мълчат.
На Секретариата ли трябва да „отговоря“? Но аз вече съм отговарял пред него на всички зададени ми въпроси, Секретариатът обаче не е отговорил на нито един мой. На писмото си до конгреса, и по неговата обща, и по личната му част, не съм получил никакъв отговор по същество. То беше оценено като незначително в сравнение с останалите конгресни дела, прибрано между папките, и аз започвам да си мисля, че нарочно се изчакваше две седмици то да се разпространява свободно — а когато го публикуваха на Запад, това бе сметнато за удобен предлог да не го публикуват у нас.
Буквално същият похват бе използван по отношение на „Ракова болница“. Още през септември 1967 година аз настоятелно предупреждавах Секретариата за опасността „Болницата“ да се публикува в чужбина поради широкото й разпространение у нас. Настоявах да се побърза с разрешението за отпечатването й у нас, в „Новый мир“, Но Секретариатът изчакваше. Когато през пролетта на 1968-а започнаха да се появяват признаци, че всеки момент ще я отпечатат на Запад, аз се обърнах с писма: към „Литературная газета“, към „Монд“ и „Унита“, в които забранявах да се отпечатва „Ракова болница“ и лишавах западните издатели от каквито и да било права. И какво стана? Писмото до „Монд“, изпратено препоръчано по пощата, не бе пуснато. Писмото до „Унита“, изпратено по известния публицист, комуниста Виторио Страда, му бе отнето на митницата, — и аз трябваше разпалено да убеждавам митничарите, че в интерес на нашата литература е необходимо това писмо да излезе в „Унита“. Няколко дни след този разговор, вече в началото на юни, то най-сетне излезе в „Унита“ — а „Литературная газета“ още изчакваше! Какво чакаше? Защо този вестник кри писмото ми в продължение на девет седмици — от 21 април до 26 юни? Той е чакал „Ракова болница“ да излезе на Запад! И когато през юни тя излезе в ужасното руско издание на Мондадори — едва тогава „Литгазета“ отпечата моя протест, като го обгради с многословната си статия без подпис, в която бях обвинен, че недостатъчно енергично протестирам срещу издаването на „Болницата“, недостатъчно остро. А защо „Литгазета“ задържа протеста девет седмици? Сметката е ясна: нека „Болницата“ излезе на Запад, тогава ще можем да го прокълнем и да не го допуснем до съветския читател. А ако беше отпечатана навреме, протестът можеше да спре публикуването на „Болницата“ на Запад. Ето например две американски издателства, „Датън“ и „Прегер“, още щом слуховете, че протестирам срещу отпечатването на „Болницата“, стигнали до тях — през май 1968-а — се отказаха от намерението си да издадат книгата. А какво ли щеше да е, ако „Литгазета“ бе публикувала протеста ми веднага?