Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Кръстопътят, да — прошепна Ам-гъл първите думи, откакто бяха напуснали скривалището. — Натам трябва да вървим.
Сега той зави на изток, поведе ги нагоре по склона и ето че внезапно пред тях се разкри Южният път, лъкатушещ в подножието на планините, за да потъне накрая сред широкия кръг от дървета.
— Няма друг път — прошепна Ам-гъл. — Няма пътеки отвъд пътя. Няма пътеки. Трябва да стигнем до Кръстопътя. Но бързайте? Пазете тишина!
Потайно, като съгледвачи във вражески стан, тримата пропълзяха към пътя и се прокраднаха от западната му страна под каменистия насип — самите те сиви като камък и леконоги като дебнещи котки. Най-после стигнаха до дърветата и видяха, че те растат в широк кръг като огромен шатър, открит в средата за мрачното небе; промеждутъците на грамадните дънери напомняха величави тъмни арки на някаква разрушена зала. Точно в средата се срещаха четири пътя. Зад гърба на пътниците лежеше пътят към Моранон; пред тях той продължаваше дългия си поход на юг; пътят от древния Осгилиат идваше отдясно, пресичаше и отминаваше на изток в мрака — там бе четвъртият път, онзи, по който щяха да поемат.
Както бе спрял за миг, изпълнен с ужас, Фродо забеляза, че е грейнала светлина — съзря я да облива лицето на застаналия до него Сам. Обърна се нататък и под клонестата арка видя пътят за Осгилиат да слиза като изпъната панделка надолу и надолу, все на запад. Там, в далечините отвъд обгърнатия в сянка печален Гондор, залязващото Слънце най-сетне бе намерило пролука в безбрежния, бавно пълзящ облачен покров и слизаше като зловещ пожар към все още неоскверненото море. Кратък отблясък падна върху една огромна седяща фигура, застинала тържествено като величавите каменни крале от Аргонат. Годините бяха я изгризали, ръце на злосториици бяха я осакатили. Главата й бе изчезнала и вместо нея бе сложен за присмех грубо издялан кръгъл камък, нескопосно нашарен от дивашки ръце като ухилено лице с едно-единствено, голямо червено око насред челото.
По коленете, по високия трон и по целия пиедестал се чернееха неграмотни драскулки наред със скверните символи, използувани от тварите на Мордор. Внезапно сред косите слънчеви лъчи Фродо зърна главата на древния крал да се търкаля край пътя.
— Виж, Сам! — смаяно викна той. — Виж! Кралят пак има корона!
Очите бяха кухи, каменната брада бе строшена, но около високото непреклонно чело се виеше корона от злато и сребро. Едно пълзящо растение с цветове като бели звездички се бе обвило над веждите, сякаш за да почете низвергнатия крал, а в пукнатините на каменната му коса искряха жълти лютичета.
— Не могат вечно да завоюват! — каза Фродо. Сетне мимолетното видение изведнъж изчезна. Слънцето се гмурна надолу и сякаш изгасна последната лампа. Настана черна нощ.
ГЛАВА 8
СТЪЛБИТЕ НА СИРИТ УНГОЛ
Ам-гъл дърпаше плаща на Фродо и съскаше от страх и нетърпение.
— Трябва да вървим — каза той. — Не бива да стоим тук. Бързайте!
Фродо неохотно обърна гръб на Запад и последва своя водач към мрака на Изтока. Напуснаха пръстена от дървета и се запромъкваха покрай пътя към планините. До някое време и този път вървеше право, но скоро взе да се отклонява на юг, додето излезе точно под огромния скален масив, който бяха видели отдалече. Канарите се извисиха над тях мрачни и заплашителни, по-черни от черното небе отвъд. Пътят пропълзяваше в сянката им, заобикаляше ги и отново се втурваше на изток по стръмното нагорнище.
Фродо и Сам се тътреха с натегнали сърца и вече нямаха сили да се тревожат от заплахата. Фродо клюмаше, товарът отново го теглеше надолу. Щом отминаха Кръстопътя, тежестта — почти забравена в Итилиен — пак взе да нараства. Сега, усещайки стръмния път под нозете си, той морно погледна нагоре и, както му бе предсказал Ам-гъл, видя града на Духовете на Пръстена. Приклекна и се прикри зад каменния насип.
Дълга напречна долина прорязваше планините като дълбок пролив на сенчесто море. На отсрещния склон, малко навътре в долината, на висока скална площадка върху черния скут на Ефел Дуат се издигаха стените и кулите на Минас Моргул. Всичко бе мрачно наоколо, земя и небе, ала по нея се стичаше светлина. Но пленените лунни лъчи прозираха като древни времена през мраморните стени на Минас Итил, Лунната кула, прекрасна и искряща в прегръдката на хълмовете. Не, по-бледа от лъчите на болнавата луна, чезнеща в някакво бавно затъмнение, бе тази светлина, ту гаснеща, ту просветваща като злокобен дъх на тлен, мъртва светлина, лъчи, които не осветяват нищо. В стените и кулата зееха прозорци като безброй черни дупки, надничащи към пустотата вътре, ала върхът на кулата бавно се въртеше ту насам, ту натам като глава на чудовищен призрак, който се озърта в нощта. Тримата спътници дълго стояха там, свити, безволно загледани нагоре. Ам-гъл се опомни пръв. Отново ги задърпа тревожно за плащовете, но не изрече нито дума. Едва ли не насила ги помъкна напред. Всяка крачка бе неуверена, а времето сякаш бе забавило своя ход, та от вдигането на крака до отпускането му минаваха дълги, мъчителни минути.