Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете) [bg]

Уилям лежеше в мрак.

Последният му спомен бе как се блъска във водата, а след това течението го понесе и го запокити към един щръкнал над вълните камък.

Изправи се и установи, че е съвсем сух. Огледа ръцете и тялото си, но не забеляза никакви рани. Опипа се по лицето и по главата — отново нищо. Нямаше дори охлузвания.

За миг се зачуди дали не е умрял и прекрачил прага в Залата на Лимс-Крагма.

— Уилям!

Обърна се и видя, че е насред гостната на „Шарения папагал“. Зад него Мечището стискаше Талия за гърлото и я подмяташе, както териер подмята плъх. Грамадният мъж я запокити настрана и тя се удари в стената. Пиратът изтича през вратата, водеща към вътрешността на странноприемницата.

Уилям понечи да се приближи към момичето, но нещо го задържа на място. „Сигурно сънувам“ — рече си той.

Стълб от огън изригна около Талия и тя закрещя от нетърпима болка. Отнякъде се появиха огнени създания, наподобяващи демони, и я заобиколиха, затвориха я в пламтяща клетка.

— Уилям! — извика отчаяно Талия.

Изведнъж той разбра, че вече може да се движи. Носеше ризница, а в ръката си стискаше удивително лека сабя. Замахна с нея и когато удари първия демон, той изпищя от болка. Всички същества се извърнаха като по команда и започнаха да се събират около Уилям. Той размаха сабята. Но на мястото на всеки посечен изникваше нов. Горещи нокти дращеха по щита и ризницата му. Той почувства болка и парене, но бронята му оставаше невредима. Ръцете му започнаха да отмаляват, краката му трепереха, но Уилям продължаваше да размахва оръжието си и да коси противниците си.

Измина безкрайно много време. Дробовете му горяха и се налагаше да ги командва при всяко вдишване и издишване, сякаш се разпореждаше с някой непослушен слуга. Все по-трудно му беше да контролира и ръцете и краката си. А демоните продължаваха да прииждат, броят им непрестанно растеше и ударите им ставаха все по-силни.

И въпреки че усещаше докосването на множество зъби и нокти, Уилям не виждаше нито драскотина по ризницата си, нямаше и следа от рани по тялото му. Чудовищата го притискаха назад, опитваха се да го обкръжат и всеки път, когато му се струваше, че няма сили да продължи, до него достигаше гласът на Талия: