Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
На другия ден той получи от Алексей Александрович решителен отказ за развода на Ана и разбра, че това решение се основаваше на казаното снощи от французина през време на неговия истински или престорен сън.
XXIII
За да се предприеме нещо в семейния живот, необходимо е да има или пълен раздор между съпрузите, или любовно съгласие. Но когато отношенията между съпрузите са неопределени и няма нито едното, нито другото, не може да се предприеме нищо.
Много семейства остават с години на едно и също място, което е омръзнало и на двамата съпрузи, само защото няма нито пълен раздор, нито съгласие.
И за Вронски и Ана московският живот в жега и прах, когато слънцето не светеше вече пролетно, а с летен пек, и всички дървета по булевардите отдавна вече бяха в листа, и листата покрити с прах, беше непоносим; но те не заминаваха за Воздвиженское, както бяха решили отдавна, а продължаваха да живеят в опротивялата и на двама им Москва, защото в последно време нямаше съгласие помежду им.
Раздразнението, което ги разделяше, нямаше никаква външна причина и всички опити да се обяснят не само не го премахваха, но го и увеличаваха. Това беше едно вътрешно раздразнение, което за нея имаше основата си в отслабването на любовта му, а за него — в разкаянието, че заради нея се е поставил в тежко положение, което, вместо да облекчи, тя прави още по-тежко. Нито единият, нито другият изказваха причината за раздразнението си, но всеки смяташе другия за неправ и при всеки повод се мъчеха да си докажат това.
За нея целият той, с всичките му навици, мисли и желания, с целия му духовен и физически строеж, беше едно — любов към жените; и тая любов, която тя чувствуваше, че трябва да бъде съсредоточена само върху нея, тая любов бе отслабнала; следователно според нея той сигурно би пренесъл една част от любовта си към други или към друга жена — и затова тя го ревнуваше. Ревнуваше го не от някоя жена, а заради отслабването на любовта му. Понеже нямаше още обект за ревността си, тя го търсеше. При най-малко загатване насочваше ревността си от един на друг обект. Ту го ревнуваше от ония груби жени, с които той можеше толкова лесно да има отношения благодарение на ергенските си връзки; ту го ревнуваше от светските жени, с които можеше да се среща; ту го ревнуваше от някакво въображаемо момиче, за което той иска да се ожени, след като скъса връзките си с нея. И тая последна ревност я измъчваше най-много особено защото в един миг на откровеност той се бе изтървал да каже, че майка му го разбира толкова малко, че си позволила да го придумва да се ожени за младата княжна Сорокина.
И в своята ревност Ана негодуваше срещу него и диреше във всичко поводи за негодуване. Обвиняваше го за всичко, което беше тежко в положението й. Приписваше му всичко — и мъчителното състояние на очакване, което бе преживяла в Москва, сякаш между небето и земята, и бавността и нерешителността на Алексей Александрович, и своето уединение. Ако той я обичаше, би разбрал цялата тежест на положението й и би я извадил от него. Той бе виновен и в това, че тя живееше в Москва, а не на село. Той не можеше да живее усамотен на село, както тя искаше това. Той имаше нужда от общество и затова бе я поставил в това ужасно положение, чиято тежест не искаше да разбере. И пак той бе виновен, че тя е разделена завинаги със сина си.
Дори ония редки минути на нежност, които настъпваха помежду им, не я успокояваха: в нежността му сега тя виждаше отсянка на спокойствие, на увереност, каквито нямаше по-рано и които я дразнеха.
Мръкваше се вече. Сама, Ана го чакаше да се върне от един ергенски обед, на който бе отишъл, крачеше насам-натам в кабинета му (стаята, дето най-малко се чуваше шумът от улицата) и прехвърляше през ума си всички подробности на вчерашното им скарване. Като се връщаше все назад от паметните обидни думи в спора към онова, което беше повод за тях, тя се добра най-после до началото на разговора. Дълго не можеше да повярва, че раздорът бе започнал с такъв безобиден, далечен за сърцата им разговор. А то наистина беше така. Всичко започна с това, че той се присмя над девическите гимназии, смятайки ги за ненужни, а тя се застъпи за тях. Той се отнесе с неуважение към образованието на жената въобще и каза, че Ханна, покровителствуваната от Ана англичанка, съвсем няма нужда да знае физика.
Това нещо раздразни Ана. В тия думи тя виждаше презрително загатване за нейните занимания. И тя измисли и каза такава една фраза, с която да му плати за причинената й болка.
— Аз не очаквам от вас да държите на мене и на моите чувства, както може да държи един любещ човек, но очаквах просто деликатност — каза тя.