Прагът на вечността [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-009-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Прагът на вечността [bg]». Краткое содержание книги:
Какво щеше да прави?
В деня преди срещата имаше повече от двеста останали билета — и Ерлихман му се обади.
— Просто проверявам, Кам — започна той. — Как се очертава?
— Ще бъде страхотно, Джон — излъга Кам.
— Интерес откъм пресата?
— Известен. Очаквам неколцина репортери.
— Продаде ли много билети?
Сякаш Ерлихман можеше да чете ума на Кам по телефона.
Кам се беше хванал в лъжата си и не можеше да се отдръпне.
— Още няколко и ще сме продали всичко.
С малко късмет Ерлихман никога нямаше да научи.
Тогава той хвърли бомбата си.
— Утре ще бъда в Сан Франциско, тъй че ще намина.
— Чудесно! — рече Кам и сърцето му се сви.
— Дотогава.
Същия следобед, след лекциите за Достоевски, Кам и Джейми стояха в залата и се чудеха. Откъде можеха да намерят двеста студенти републиканци?
— Не е нужно да бъдат истински студенти — рече Кам.
— Не искаме пресата да заяви, че срещата е била пълна с подставени лица — притеснено се обади Джейми.
— Не подставени лица. Републиканци, които не са студенти.
— Все още смятам, че е рисковано.
— Знам. По-добре това, отколкото издънка.
— Откъде ще вземем хора?
— Имаш ли телефона на Младите републиканци от Оукланд?
— Да.
Отидоха до платен телефон и Кам се обади.
— Трябват ми двеста души, само за да прилича на успех — призна си той.
— Ще видя какво мога да направя — отвърна мъжът.
— Кажете им да не говорят с журналистите. Не искаме пресата да разбере, че Студенти от Бъркли за Никсън се състои предимно от хора, които не са студенти.
След като Кам окачи слушалката, Джейми се обърна към него:
— Това не е ли непочтено?
— Какво искаш да кажеш?
Кам знаеше точно какво иска да каже Джейми, но нямаше да го признае. Не искаше да пречи на големия си шанс с Ерлихман само заради някаква дребна лъжа.
— Така, съобщаваме на хората, че студентите от Бъркли подкрепят Никсън, но ние го симулираме — продължи Джейми.
— Но не можем да се отдръпнем сега!
Камерън се боеше, че Джейми ще иска да спре цялата работа.
— Да речем — двусмислено каза Джейми.
Цялата следваща сутрин Кам беше под напрежение. В дванадесет и половина в залата имаше само седем души. Когато ораторите дойдоха, Кам ги отведе в една странична стая и им предложи кафе и сладки, приготвени от майката на Джейми. В един без петнадесет мястото все още бе почти пусто. В един без десет обаче хората започнаха да прииждат. Към един залата бе почти пълна и Кам задиша малко по-леко.
Той покани Ерлихман да бъде председател.
— Не — отклони той. — По-добре ще изглежда, ако е някой студент.
Кам представи ораторите, но не чу какво казаха те. Неговата среща беше успешна и Ерлихман бе впечатлен — но нещата все още можеха да потръгнат зле.
Най-накрая той обобщи и каза, че популярността на срещата била доказателство за реакцията на студентите срещу демонстрациите, либерализма и наркотиците. Получи ентусиазирани аплодисменти.
Когато свърши, той нямаше търпение да изведе всички през вратата.
Там беше и журналистката Шарън Макайзък. Имаше войнствен вид и му напомняше Иви Уилямс, която отхвърли юношеската му любов. Шарън отиваше към студентите. Двама й отказаха разговор; после, за облекчение на Кам, тя се захвана с един от малцината истински републиканци в Бъркли. Към края на интервюто всички останали си бяха излезли.
В два и половина Кам и Ерлихман стояха в празната зала.
— Добра работа — отбеляза Ерлихман. — Убеден ли сте, че всички тези хора бяха студенти?
Кам се поколеба.
— Какво, записваме разговора ли?
Ерлихман се засмя.
— Слушай — продължи той. — Когато семестърът свърши, искаш ли да дойдеш и да работиш за президентската кампания на Дик? Някой като теб може да ни бъде от полза.
Сърцето на Кам подскочи.
— Разбира се — отговори той.
Дейв беше в Лондон, при родителите си на „Грейт Питър“, когато Фиц почука на вратата.
Семейството беше в кухнята — Лойд, Дейзи и Дейв. Иви бе в Лос Анджелис. Беше шест, обичайният час за вечерята на децата — наричаха я „чай“, когато бяха малки. Тогава родителите оставаха за малко при тях и си говореха за събитията от деня, преди да излязат вечерно време, обикновено на някоя политическа среща. Дейзи пушеше, а Лойд понякога правеше коктейли. Навикът за среща и разговор в кухнята по това време се запази дълго след като децата пораснаха твърде много, за да вечерят с „чай“.