Лебедова песен [bg]

— Падна като талпа.

В този момент Маклин почти се хвърли напред, за да забие дланта на дясната си ръка в главата на чудовището, почти прониза с пироните звяра, който му беше отнел армията и го беше превърнал в подсмърчащ страхливец… но в момента, в който тази мисъл му мина през ума и се подготви да действа, една малка цепка се отвори в тила на Приятел — беше на около десет сантиметра над шията.

Цепката разкри опулено алено око със сребърна зеница.

Маклин застина и устните му се отдръпнаха от зъбите му в грозна гримаса.

Аленото око внезапно се сви и изчезна. Приятел обърна глава към него. Усмихваше се сърдечно.

— Моля те, не ме мисли за глупак — каза той.

Нещо удари покрива на караваната „Еърстрийм“: бам! Последваха още бам-бам! След няколко секунди звукът зачести и нещо заудря цялата дължина на караваната и леко я разлюля.

Маклин стана на омекналите си крака и отиде до вратата. Отвори я и пред погледа му се разкриха ледени топчета градушка, големи колкото топки за голф, които падаха от оловносивото небе, удряха се и разтрисаха стъклата, капаците и покривите на превозните средства, паркирани наблизо. Сред облаците удари гръм, който прозвуча като тъпан във варел, и копието на една електриковосиня светкавица прониза далечните планини. След няколко минути градушката спря и беше заменена от силен, черен, студен дъжд.

Маклин усети ботуш в гърба си. Изгуби равновесие и падна на най-долното стъпало. Войниците, които бяха на пост отвън, го изгледаха изненадани.

Полковникът застана на колене, докато дъждът капеше върху лицето му и пропълзяваше през косата му.

Приятел стоеше на прага на вратата.

— Ще пътуваш в камиона с шофьора — съобщи му той. — Сега това е моята каравана.

— Застреляйте го! — излая Маклин. — Застреляйте копелето!

Войниците се поколебаха. Само един от тях вдигна автомата си и се прицели.

— Ще умреш след три секунди — обеща му чудовището.

Войникът потръпна и погледна Маклин и Приятел. Побърза да свали оръжието си и отстъпи назад, като изтри дъжда от очите си.

— Помогнете на полковника да се скрие от дъжда — нареди мъжът с аленото око. — След това кажете на всички, че тръгваме след десет минути. Всеки, който не е готов, ще бъде изоставен. — Той затвори вратата на караваната.

Маклин избута войниците, които се опитваха да му помогнат, и се изправи на крака.

— Моя е! — изкрещя той. — Няма да ми я вземеш!

Вратата остана затворена.

— Няма… да ми я… вземеш. — Вече никой не го слушаше.

Двигателите зареваха и заръмжаха като пробудени зверове. Въздухът се изпълни с миризмата на бензин и изгорели газове, а дъждът вонеше на сяра.

— Няма — прошепна Маклин и тръгна към камиона, който теглеше командния център, докато дъждът удряше раменете му като чук.