Лебедова песен [bg]

Клошарката седеше на матрака на пода и сърбаше отвратителната супа, която войниците им бяха донесли преди няколко минути. Тя погледна Суон, която седеше наблизо със собствената си купичка водниста закуска, и вдигна тънкото одеяло, което беше постлано върху долната част на матрака. Платът му беше скъсан отдолу и част от пълнежа му беше излязъл. Сестрата бръкна в дупката и затърси с пръсти.

Най-накрая извади кожената ученическа чанта и я подаде на Шийла.

Очите на другата жена засияха и тя седна на пода, както някога децата сядаха в коледната сутрин.

Отвори набързо чантата.

Бръкна в нея и извади стъкления пръстен.

В него се разгоря тъмносин огън, който просветна за няколко секунди и след това избледня. Тъмносиньото улови бързото сърцебиене на Шийла.

— Днес свети по-ярко! — каза жената, която нежно галеше стъкления пръстен. — Не мислиш ли, че днес свети по-ярко?

— Да — съгласи се Суон. — Мисля, че е така.

— О… красив е. Много е красив. — Подаде го на Сестрата. — Накарай го да свети ярко!

Клошарката го взе и когато ръката ѝ докосна хладната повърхност, скъпоценните камъни лумнаха и вградените нишки се подпалиха.

Шийла се вторачи хипнотизирана в тази красота и на прекрасното сияние лицето ѝ изгуби грубостта си, чертите и бръчките ѝ се изгладиха и следата, която годините бяха оставили върху нея, беше заличена. Тя беше направила точно каквото ѝ каза Сестрата през онази първа нощ. Беше отишла в нивата, за да потърси надгробната плоча, на която пишеше „РЪСТИ УЕДЪРС“. Навсякъде около нея се движеха камиони и бронирани коли, а войниците ѝ подвикваха подигравателно, но никой от тях не я закачи. В началото не успя да открие надгробната плоча и се лута известно време в нивата в опит да я намери. Не се отказа, докато не го стори. Дървената дъска все още стърчеше забита в земята, но беше разхлабена и наклонена на една страна. Навсякъде около нея имаше следи от гуми, а в непосредствена близост лежеше мъртвец, чието лице беше отнесено от куршум. Шийла коленичи и започна да рови в калта. Най-накрая видя края на кожената чанта и успя да я извади. Не я отвори, а я скри под палтото си, за да не може никой да ѝ я отнеме. После направи последното нещо, за което я беше помолила Сестрата: издърпа надгробната плоча от земята, отнесе я надалеч от мястото ѝ и я хвърли в калта.