Лебедова песен [bg]

Момичето стана.

— Това ти принадлежи. Винаги ти е принадлежало. Аз просто бях неговият пазител. — Пръстите на Сестрата проследиха една платинена нишка и тя засъска вътре в стъклото. — Но искам да помниш нещо: ако чудо може да превърне пясъка в нещо подобно… то тогава само си помисли — представи си — какви могат да бъдат хората. — Тя сложи короната на главата на Суон.

Пасна ѝ перфектно.

Около нея внезапно изригна златиста светлина, която намаля и отново заблестя. Брилянтното сияние накара Сестрата и Шийла да примигат. Дълбоко в златистата светлина разцъфнаха още цветове, подобно на градина, огрята от слънчева светлина.

Шийла сложи ръка на устата си, а очите ѝ заблестяха. Тя едновременно се разсмя и заплака, докато цветовете къпеха лицето ѝ.

Сестрата усети топлината, която се излъчваше от стъклото — беше плашеща и силна, сякаш уловила частица от слънцето. Ставаше толкова ярка, че се наложи да отстъпи назад и да прикрие очи с ръце.

— Какво става? — попита Суон, която виждаше светлината и усещаше гъделичкаща топлина върху главата си. Започваше да се плаши и опита да свали короната, но Сестрата ѝ каза:

— Не! Не я пипай!

Златистата огнена светлина започна да залива на вълни косата на момичето. Суон стоеше мирно, сякаш се опитваше да задържи книга на главата си. Беше изплашена до смърт, но и развълнувана.

Златистата светлина изригна отново и в следващия миг косата ѝ като че ли пламна. Светлината се разля на филизи върху челото и бузите ѝ, а лицето ѝ се превърна в светлинна маска — прекрасна и ужасяваща гледка, която едва не накара Сестрата да коленичи. Бурното сияние се разпростря върху гърлото и врата на Суон, започна да се увива като златен дим около раменете и ръцете ѝ и да пада на букли върху китките и пръстите ѝ.

Сестрата протегна ръка към нея, проникна през прекрасната светлина и докосна бузата ѝ… но като че ли се натъкна на броня, макар все още да виждаше чертите на лицето ѝ и очите ѝ. Пръстите ѝ не можеха да стигнат до кожата на Суон — нито до бузите, брадичката, челото; до никъде.

„О, Господи“, помисли си клошарката… защото осъзна, че короната създаваше броня от светлина около тялото на момичето.

Тя я покриваше почти до кръста. Суон имаше чувството, че стои в средата на факла, но топлината не беше неприятна. Видя пламенните отражения на стените и лицата на Сестрата и Шийла, окъпани в лека златиста светлина. Погледна ръцете си, които бяха пламнали. Сви пръсти и усети, че са добре — нямаше болка в тях, не бяха замръзнали, въобще не чувстваше нищо. Светлината се движеше с нея, залепена подобно на втора кожа. Огънят беше запълзял надолу по краката ѝ.

Облечена в този светлинен пашкул, Суон отиде до огледалото. Гледката, която се разкри пред нея, онова, в което се превръщаше, ѝ дойде в повече. Тя хвана короната и я свали от главата си.

Златистото сияние помръкна почти веднага. То пулсира… пулсира… и бронята от светлина се изпари като мъгла.

Суон отново си беше както преди — обикновено момиче, което държеше пръстен от светещо стъкло.