Клетвата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #8
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-93-2
- Переводчик: Димитър Бърдарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Клетвата». Краткое содержание книги:
„Клетвата“ е една експлозивна история за лоша медицина и жестока справедливост, в която адвокатът Дизмъс Харди и полицаят Ейб Глицки се изправят един срещу друг в най-опасния случай, с който някога са се сблъсквали.
Когато шефът на най-голямата здравна организация в Сан Франциско умира в собствената си болница, никой не се съмнява, че причината са тежките наранявания, получени при автомобилна катастрофа. Но аутопсията разкрива нещо различно.
Ейб Глицки, макар и спъван от лутането на двамата назначени с политически протекции полицаи, бързо взима на прицел дежурния лекар Ерик Кенсинг. Изпаднал в отчаяние, Ерик се обръща за защита към Харди. Докато напрежението нараства, Харди поема инициативата, убеден, че убийството не е свързано с неговия клиент, а с обкръжението, в което работи.
Харди стига до ужасяващата истина, че много пациенти умират, жертви на убийство. Разкрива заговор на алчност и насилие, отнемащ човешкия живот, който всеки лекар се е заклел да пази.
В „Клетвата“ Джон Лескроарт е в най-добрата си форма.
A particularly strong plot. – Los Angeles Times
Topical and full of intrigue. – Milwaukee Journal Sentinel
Doctor Eric Kensing is living in fear that he is about to be indicted for the death of a patient. That patient was his boss, Tim Markham. But Kensing and Markham aren't just connected by work – Kensing's wife is one of Markham 's many lovers. It's not looking good for Kensing, so he enlists the help of lawyer Dismas Hardy. Some say Kensing is not worth saving, although others say that Kensing is a special doctor, prepared to do anything to save a patient's life, even defying proper medical procedure. Despite all the damning evidence, Hardy becomes increasingly sure that Kensing is innocent. Against mounting pressure for an arrest, Hardy knows that the only way to save Kensing is to find the real murderer. And like Kensing, he seems to be working within a system that is set up to thwart him and any attempt at real justice…
— Ами другите ти клиенти? И те ли са към „Парнас“?
— Естествено. Че нали „Парнас“ са най-големите в града.
— И при тези други клиенти също има починал във всеки един случай?
— Да.
— Всички ли са такива случаи на пропуск, както при Шейн?
— Не всички. Има едно малко момиченце, Сузан Мейгърс. Била алергична към сулфамиди, а лекарят, при когото отишла, забравил да попита. Какво ще кажеш? Можеш ли да повярваш? Човек би очаквал всички тези алергии да са вкарани в компютъра и да излизат при всяко извикване на името на пациента, но преди около пет години те решили да не инсталират този софтуер, за да икономисат някой долар. — Той поклати глава възмутено. — Но чакай да те питам, Диз. Ако нямаш клиент, защо се интересуваш от всичко това?
Харди седна на ъгъла на бюрото.
— Да ти кажа право, и аз не знам. Чух за Шейн снощи и се запитах дали неговата годеница или семейството му не се нуждаят от помощ, което ме доведе до теб. Но като разбирам сега, че всичко е свързано с „Парнас“…
— Какво е свързано с „Парнас“?
Харди се намръщи. По навик не бе склонен да разкрива информация, дадена му повече или по-малко поверително. И предпочете да спечели време.
— Просто това име напоследък често се спряга. Чу за Тим Маркъм, нали?
— Какво за него?
Харди погледна въпросително: поднасяше ли го Уес? Но очевидно не беше така.
— Вчера бе убит. Кола го е блъснала и избягала.
— Будалкаш ме. — Лицето на Фарел се отпусна. — Наистина би трябвало да започна да гледам малко телевизия вечер или да чета вестници. Кога е станало?
— Вчера сутринта. Откарали са го в „Портола“, където е умрял.
— Господи, в собствената му болница! Това ми харесва. Там сега сигурно са изгубили ума и дума. — Фарел пусна една усмивка. — Дали да не взема да се обадя на жена му и да разбера дали не би желала да ги съди? Няма ли да е много мило?
— Кого да съди?
— „Портола“, „Парнас“. Обичайните заподозрени.
— Само че не те са го убили, Уес. Блъснала го е кола.
Фарел се наведе напред, все още ухилен и постави лакти на бюрото.
— Слушай, Диз. Ти познаваше ли Тим Маркъм? Е, аз го познавах. Постъпва в болница, пълна с лекари, които е прецаквал от петнайсет години — не може да излезе оттам жив, чудо да стане. Гарантирам ти.
Харди също се усмихваше.
— Не е лоша история, Уес, но не мисля, че се е случила наистина.
Фарел вдигна показалец.
— Само почакай — каза той.
Понякога Харди се питаше защо му е офис в центъра. Беше се отбил там за един час след срещата с Фарел. После той и Фрийман бяха имали дълъг обяд заедно в „Белдън Али“. Бе малко след три часа и най-после се зае с материала, над който работеше, когато го прекъсна обаждането на неговия приятел Пико Моралес. Не искал да го безпокои, но случаят бил спешен — ставало дума за един от неговите приятели. Трябвал му адвокат по криминални дела, та дали не би могло Харди да слезе до „Стайнхард Акуейриъм“ и да поговори с него. Човекът, по думите на Пико, бил един от неговите „развеждачи“. И когато Пико съобщи, че приятелят е лекар на име Кенсинг и работи в „Парнас“, това реши нещата. Чакаше го ново пътуване с колата, обратно към авенютата.
Като уредник на „Стайнхард“ Пико имаше една отдавнашна амбиция — да придобие голяма бяла акула за аквариума в „Голдън Гейт Парк“. Четири, шест или девет пъти в годината някой кораб улавяше в мрежите си и довлачваше по някоя акула и Пико привикваше доброволци от своя списък. Много отдавна, преди един живот, Харди бе сред първите. Оставяше се да го отведат при резервоарите някъде във вътрешността на аквариума и там с напълно изпразнено съзнание слагаше леководолазен костюм и разхождаше акулата с часове, обикаляйки безспир кръглия резервоар. На теория разхождането трябваше да поддържа протичането на вода през хрилете на животното, докато е в състояние да започне да диша самостоятелно. Досега обаче това не се бе случвало.
Полускрит в храсталаците, задният вход бе точно от обратната страна на аквариума и до него се слизаше по шест бетонни стъпала. В мрачното входно помещение някой бе оставил малка крушка. Харди натисна вратата с армирано стъкло и тя се отвори при докосването му.
След толкова години, откакто за последен път бе идвал тук, се удиви колко познато му изглежда мястото. Същите зелени стени, по които сълзеше все същата влага. Ниският бетонен таван го караше да навежда главата си, макар да знаеше, че може да мине свободно. Чуваше приглушени гласове, които звучаха така, сякаш идваха от вътрешността на варел. Стъпките му също отекваха и той долови постоянното, едва различимо бръмчене — може би генератори или помпи за резервоарите — Харди така и никога не научи какво го предизвикваше.