Клетвата

— Да, може да се каже.

— И по каква причина?

Госпожа Тонг започваше да потъва в себе си. Главата ѝ леко се бе смъкнала между раменете.

Глицки настоя:

— Познавате ли доктор Кенсинг, госпожо Тонг? Беше ли той приятел на семейството?

— Не точно приятел, не. Не го познавах, но името… Името ми е познато.

Глицки не беше помествал стола си, но някак се създаваше впечатлението, че се е приближил към нея.

— И не очаквахте той да намине? Защо така?

Преди госпожа Тонг да успее да сглоби някакъв отговор, един от инспекторите прекъсна разговора. Нетърпелив да покаже какво е научил, Брако се намеси:

— Бил е дежурен в интензивното отделение, когато Маркъм е починал. Вероятно му се е струвало редно.

Погледът на Глицки би могъл да смрази и пламък. Той обаче отново се обърна меко към събеседничката си.

— Госпожо Тонг, извинете. Какво щяхте да кажете? Защо не сте очаквали посещение от доктор Кенсинг?

— Просто… — Бе доловила напрежението между Глицки и неговите инспектори и това не я правеше по-спокойна. — … Не знам — приключи тя.

В някаква степен това интервю и обажданията на Фиск и Брако можеше един ден да се окажат поучителни за тях — Глицки разбираше това, но в този момент то не му носеше утеха. Пред очите му един добронамерен и готов за сътрудничество свидетел си затваряше устата, защото той не бе в състояние да установи точния ритъм, което бе половината от създаването на общуване. Но все още не беше се отказал да опитва. Бе открехнала мъничко една друга врата и може би щеше да успее да я накара да отвори и нея.

— Добре — съгласи се той. — Но казахте, че доктор Кенсинг не е точно приятел на семейството. Мисля, че така се изразихте. Нали това казахте?

— Така е. Да.

— Бихте ли могли да ни кажете какво имахте предвид?

Той хвърли още един външно добронамерен поглед към помощниците си, но посланието му бе ясно и гръмко: „Мълчете и я оставете да отговаря!“.

— Ами той работеше при господин Маркъм.

— Значи като казахте, че не е точно приятел, имахте предвид, че е по-скоро служител?

Докато тя очевидно обмисляше това, Глицки поясни мисълта си допълнително:

— Но не искахте да кажете, че не е точно приятел, защото е по-скоро враг?

Изчакаха и този път огледът на мисис Тонг около масата разкри едно всеобщо, изпълнено с надежда внимание, което я подтикна към по-откровен отговор.

— Името му се споменаваше понякога — започна тя — сред Карла и нейните приятелки. Нямаше как да не чуя, когато им сервирах, нали разбирате? Всъщност не толкова неговото име, колкото името на жена му.

Внезапно друга мисъл я осени.

— Трябва ли да говоря за това? Дали не е нужно да има адвокат с мен?

Глицки незабавно се справи с това препятствие.

— Не мисля, че се налага, госпожо. Не сте направили нещо лошо, не ви заплашва никаква неприятност.

Успокоявайки я така, той веднага се върна към разпита, надявайки се, че новият въпрос ще надделее над проблема с адвоката.

— Защо се споменаваше съпругата на доктор Кенсинг по време на сбирките на кафе?