Храмът на смъртта [bg]

— Какво има? — попита лекарят.

— Ела с мен, Теламоне. В безопасност си, уверявам те. Повървяха малко, но лекарят чу звук и се обърна. Група здрави наемници ги следваше; келти, а не гърци — всички с различно оръжие, с панталони, напъхани в ботушите, кожени брони над туниките и шлемове във формата на глави на диви животни. Водачът им носеше през рамо леопардова кожа, а върху щита му беше гравирано всевиждащото око, личният знак на Аристандър. Мечовете им бяха извадени, а двама от тях носеха катранени факли. Теламон спря и изчака да се приближат. Келтите бяха огромни мъже, високи към два метра. Косите им бяха сплетени с ярки панделки и стигаха до раменете им. Шлемовете скриваха горната част от лицата им, а брадите — долната.

— О, хубавците ми! — Аристандър бавно тръгна назад и започна да чисти ноктите си със зъбочистка. — Не са ли хубави, Теламон? Личната ми охрана. Дузина зверове. — Той се усмихна превзето. — Хубави момчета, които ще ме разорят. Нали, красавецо? — попита той водача.

Мъжът му отговори на развален гръцки, светлосините му очи гледаха свирепо към Теламон в светлината на факлата.

— Стига, непослушнико. — Аристандър игриво го плесна през ръката. — Теламон не е моя жертва, а приятел. Не си ли мой приятел, Теламоне?

Лекарят го погледна.

— Не си ли? — тропна с крак Аристандър.

— Щом казваш.

— Нещо повече — Аристандър щракна с пръсти в лицето на водача, — той е приятел на царя, лекар на Александър. Не е предател. — Аристандър отстъпи и погледна с любов към групата въоръжени разбойници. — Знаеш ли как ги наричам, Теламоне? Моят Хор. Уча ги някои песни. Нали, момчета? — Аристандър застана срещу тях и ги подкани: — Да изпеем химна на Аполон.