Храмът на смъртта [bg]

Думите му бяха посрещнати с кимане и одобрителни възгласи. Водачите си спомняха мястото, където бяха отрасли — прашни равнини, малки горички, стръмни хълмове, дълбоки клисури, буйни потоци и реки, все още пълни от зимния сняг.

— Граник! — извика един от тях.

— Да, Граник.

Ласк си спомни бързата река и стръмните й, покрити с храсти брегове. Трябваше да поговори с Критий за това. Стомахът му се бунтуваше. Промърмори нещо, изправи се и се заклати в мрака. Спомняше си инструкциите, които им бяха дали. Дежурните по лагер бяха категорични „По голяма и малка нужда се ходи далеч от лагера!“

Ласк се запрепъва около телата на заспалите войници и гаснещите лагерни огньове. Веднъж стражата го спря. Ласк посочи слабините си.

Мъжът се изкашля, плю и го пусна да мине. Ласк се отправи към група дървета. В далечината виждаше светлините на Сестос и се чудеше дали да не иде да разгледа, града. Чу звук зад себе си и спря. Погледна назад към светлината на лагера. Тук земята беше напукана и неравна. На места различаваше каменисти плочи, покрити с мъх. Критий казваше, че някога тук имало древен град. Ласк направи гримаса в мрака. Какво ли пък знаеше Критий? Спря, облекчи се шумно и тръгна обратно към лагера. Внезапно съзря нещо, което се носеше към него, забързана сянка, изпъстрена от луната. Ласк се загледа в нея. Преди да се опомни, фигурата стигна до него. Остра болка го прободе отстрани. Опита да се защити, но смъртта го настигна бързо, като стрела в мрака. Той залитна напред. Болката беше толкова силна. Посегна към раната и хвана украсената с криле дръжка на келтския нож, забит между ребрата му. Ласк падна на колене, ругаейки тихо собствената си глупост. В дърветата се обади бухал. Ласк водачът, бъдещият герой, падна на земята и очите му гледаха невиждащо, докато някой пъхаше парче пергамент между безчувствените му пръсти.