Бунтът на кралицата [bg]

Най-сетне, след привидно безкрайното несвързано бръщолевене за себе си, тя заговори свободно.

— Аз съм лекар на остров Баскун — каза Моник и прие нова чаша ликьор от един сервитьор. — Израснах на острова, но получих посвещение, когато бях на осемнайсет, и станах помощничка на един лекар. Вече от десет години имам собствена лечебница и аптека, и се опитвам да си намеря нов помощник.

Значи тя принадлежеше към медицинския клон на науките и търсеше адепт, който да й помага. Предлагаше партньорство. И едва бях позволила предложението й да ме изкуши, когато почувствах как разтревоженият поглед на Сири се зарея към нас.

— Навярно би трябвало първо да ви попитам как реагирате на кръв — каза Моник и с усмивка отпи от ликьора си. — Понеже я виждам доста често.

— За щастие, кръвта не ме стряска — отвърнах и тук се появи шансът ми да вмъкна историята си, както ми беше казал Картие.

Разказах й за нараненото чело на Абри — нараняване, което бе получила, след като се спъна на учебната сцена по време на репетицията си. Вместо да повика лекаря, Картие беше позволил на Сири и мен да зашием раната на приятелката си, като ни даваше указания, докато наблюдаваше над раменете ни, а Абри бе останала — за наше удивление — спокойна.

— А, Сири ми разказа същата история — каза Моник и почувствах как лицето ми се стопли. Не се бях сетила да сверя версията си с тази на Сири. — Колко прекрасно, че двете сте могли да работите заедно, за да излекувате приятелката си.

Сири се опитваше да не ме гледа втренчено, но беше чула повторената от мен история и отговора на Моник. Въздухът пукаше от напрежение и се сетих само за един начин да променя атмосферата.

— Да, наистина, мистрес Моник. Но Сири е далеч по-опитна от мен с иглите. Накрая сравнихме шевовете си и моите не бяха толкова чисти и равни като нейните.

Моник се усмихна тъжно, знаейки какво правя; оттеглях се от състезанието. Би трябвало да избере Сири, а не мен.

Върху полите ми падна сянка, когато осъзнах, че младият брадат покровител беше застанал до мен. Беше облечен в черно и сребристо, със строга кройка; ухаеше на кардамон и мента, когато ми протегна бледа ръка с добре оформени нокти.

— Може ли сега аз да ви отмъкна?

— Да, мастър Брайс — отвърнах и благодарих на Моник за отделеното време, докато отпусках пръсти в неговите, като го оставих да ми помогне да стана от дивана.

Не помнех кога за последен път бях докоснала човек от противоположния пол.

Не, чакай, всъщност помнех. Есента, когато дядо ме предаде в Магналия, преди седем години. Беше ме прегърнал и беше ме целунал по бузата. Но от онзи миг насам, единствената проява на привързаност, която бях изпитвала, бе идвала от моите сестри-възпитанички, когато преплитахме пръсти, прегръщахме се или танцувахме.