Бунтът на кралицата [bg]

— Вашият наставник поръча да го направят за вас — каза камериерката и положи цветята като корона в косата ми. — И поиска косата ви да остане пусната.

Косата ми да остане пусната.

Беше нетрадиционно и малко озадачаващо желание. Погледнах към синьо-сребристата си рокля, към дългите кафяви вълни на косата си и се запитах защо би отправил такова искане.

Преместих се до прозореца и зачаках Мерей, като се заставих да не мисля за Картие, а отново да изредя мислено избраното родословие. Шепнех името на деветия син, когато камериерките си тръгнаха от стаята ни и чух приятелката ми да въздъхва.

— Чувствам се на десет години — каза тя и аз се обърнах да я погледна. — Или на единайсет, или дори на дванайсет. Това наистина ли е седемнайсетото ни слънцестоене, Бри?

Беше странно да мисля за това; колко бавно се движеше времето, докато стигнехме определен етап. А после дните се стичаха като вода, понасяйки ни стремително към тази вечер. Все още не се чувствах изцяло подготвена…

— Кога отлетя времето? — попита тя и хвърли поглед към леглото, където бе оставена лютнята й. Гласът й беше тъжен, защото във вторник и двете щяхме да напуснем това място. Тя можеше да бъде изтеглена на запад, аз — на изток, и можеше да не се видим повече.

Тази мисъл тежеше на сърцето ми и възел стягаше гърлото ми. Не можех да мисля за такива възможности, за сбогуванията, които се задаваха на нашия хоризонт. Затова застанах пред нея и взех ръцете й в своите. Искаше ми се да кажа нещо, но сторех ли го, можеше да рухна.

И тя разбираше. Леко стисна пръстите ми; трапчинките се появиха на бузите й, когато ми се усмихна.

— Мисля, че вероятно закъсняваме — прошепна тя, защото къщата около нас беше тиха.

Затаихме дъх и се ослушахме. През прозорците се просмукваха звуците на празненството, което започваше на задната морава, под звездите. Откъслечен смях, жужене на разговори, звън на чаши.

— Най-добре да вървим — казах и се прокашлях, за да прогоня болката от гърлото си.

Двете с Мерей излязохме от нашата стая, само за да открием, че не сме последните възпитанички, пристигнали за слънцестоенето. На върха на стълбите стоеше Абри, с рокля като облак от лунна светлина, с червена коса, събрана високо на главата й, с извити гребени и украсени със скъпоценни камъни шноли. Стискаше перилата толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Погледна ни с облекчение.

— Слава на светците — изрече задъхано, с ръка, вкопчена в корсета. — Мислех, че съм последна. Тази рокля е ужасна. Не мога да дишам.