![Битката при Верил [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/8/4/bitkata-pri-veril-bg-download.jpg)
Битката при Верил [bg]
- Автор: Лало Джоузеф Р.
- Серия: Книгата на Дийкън #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-29-5
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката при Верил [bg]». Краткое содержание книги:
— Армията ви е разрушена — провикна се Миранда. — Не. Вашата армия е разрушена. Това бяха Димънтовите играчки. Направени във вашия свят, с вашите ресурси. Д’кароните бяха четирима. Трима, след като Техт е мъртва. А, но вие така и не проумяхте това, нали? Намирам настоящия момент удачен за разяснение. Смятахте, че името на вида ни е д’карон. Грешихте. Д’карон е военен термин. Означава „първа вълна“. Смятахте, че се борите срещу инвазия. Инвазията изобщо не беше започнала — обясни той с усмивка, раздираща душата. Обширното поле чернота над него започна да се набръчква. Облаци се издигаха и сгърчваха, разкривайки мимолетни гледки на неизразими неща. Усмивката на Епидим се разшири. — До този момент — додаде той.
Само след дузина крачки се възцари мрак. Миранда призова сияние от кристала си, Дийкън стори същото. Стените бяха гладки. Нямаше факли, нито поставки за тях. Очевидно пътят не беше построен с намерението да бъде осветяван. Пълната чернота наоколо, съчетана с ехтящите стъпки, извика у девойката неприятни спомени за пътуването до Ентуел. Сега, подобно на тогава, също не бе сигурна какво ще открие в края на пътя, но поне отсъстваше страхът от изгубване. Проходът бе само един.
Равната, добре поддържана настилка позволяваше далеч по-бързо придвижване от досегашното, но Лейн налагаше само малко по-бърз от нормално крачене ход, повел конете в тръс. Може би заради сигурността, която проходът предлагаше, а може би гладът му за мъст бе донякъде поомекотен. Въпреки това отворът зад тях се стопи бързо, оставяйки ги обгърнати от тъма. Айви, която вървеше пеш като Лейн и Етер, се примъкваше все по-близо до магьосниците и успокояващата светлина, която предлагаха. Накрая скочи на Мирандиния кон и уви ръце около кръста на приятелката си.
— Тук не ми харесва — прошепна Айви.
Видимо бе нервна, макар да липсваше синя аура — следователно или страхът не бе прекалено дълбок, или бе придобила известен самоконтрол върху себе си. Всяко едно от двете представляваше добър знак. Когато се поуспокои, забеляза, че Миранда стои сковано върху седлото — още от времето, когато се бе покатерила зад нея.
— Още ли си разстроена, Миранда? — плахо запита тя.
Девойката не отговори.
— Аз… аз ли съм сторила нещо? — продължи Айви.
— Айви, по-добре би било да яздиш с мен — предложи Дийкън.
— Но… Миранда, не зная какво съм направила, обаче трябва да е било много лошо. Не би се държала така, ако не беше. Има ли нещо, с което мога да ти помогна? — примоли се Избраната. — Ще сторя всичко.
Миранда си пое дълбок дъх и заговори. Въпреки огромното старание, гласът й трепереше.
— Отнася се до нещо, което се е случило преди много време. Можеш… — буцата в гърлото й я задави за миг. — Можеш ли да си спомниш нещо преди наставниците?
— Не мога. Опитвах. Не искам да мисля за това — каза Айви, стискайки очи и поклащайки глава.
— Айви… Трябва да опиташ отново. Не се мъчи да си спомниш нещо конкретно. Просто се опитай да се върнеш назад… и ми кажи какво виждаш.
— Добре. Заради теб ще го направя — отвърна тя, затваряйки отново очи.
В продължение на няколко минути мълча. Заговори на пресекулки, придружени от проблясвания на синя светлина.
— Спомням си… клетката… стоя вътре… имаше наставници… Толкова много… Помня, когато за пръв път отворих очи… Сякаш не бяха отваряни дълго време… Помня… че я видях… в клетката. Белият звяр. И кристалът. Онзи отвратителен кристал… толкова е неясно — промърмори Айви.
— Трябва да опиташ. Продължи — настоя Миранда.
— Просто чернота… много дълго… единствено моите мисли. Изплъзваха ми се… не можех да ги задържа… Чакай. Помня… фонтан. Чуха се три тръби… Помня стените. Град… много голям… моят дом. Те бяха там. Тогава… портите… толкова много войници…
Говорейки, Айви потъваше все по-дълбоко в ума си. Образите бяха поели контрол. Миранда слушаше описанията, които с всяка стъпка назад ставаха все по-познати. И с всяка стъпка назад съмнението в ума й изчезваше. По лицето й започнаха да се стичат сълзи.
Малкото момче се беше настанило удобно в стола си. В дясната си ръка стискаше дръжката на алебарда. Напуканият кристал, разположен в острието, проблясваше с пулсиращо сияние. Бе само в голяма стая, изпълнена с книги и карти. Върху личицето му бе изписано задоволство. На вратата се почука. Това бе игнорирано — по подобие на десетките предхождали го потропвания, ставащи все по-силни. Накрая вратата се отвори със замах.
— Настоявам да зная какво си мислиш, че правиш! — викна Тригора, нахлувайки в помещението.
Изящните й черти бяха скривени от гняв.