Изгубени в космоса [bg]

Той зяпна към стените, обгорени от лазерни изстрели и към секциите на пилотските конзоли и главния контролен панел, напълно унищожени. Останалите от екипа също влязоха и се заоглеждаха като него.

— Дистанционна оперативна станция — констатира той. — Изглежда тук се е вихрила яка престрелка.

Робинсън пристъпи към комуникационния пулт и заоглежда редицата с индикатори и клавиши.

— Възможно ли е този кораб да е някакъв прототип? — измърмори той. После натисна нещо върху панела и енергията се включи, осветявайки дисплеите. — Капитанският дневник е унищожен. Може би ще успея да възстановя някои фрагменти — вещите му ръце зашариха по клавишите. — Чакай… ето това е.

Той вдигна глава към съживилия се главен дисплей.

Дон заби поглед в изпълнения със статичен сняг екран. Върху екрана постепенно се оформи силует на човешко лице. После видя как чертите на лицето започват да се фокусират, докато компютърът изчистваше електронния шум от образа. На екрана започнаха да се очертават контурите на мостика на „Протей“, чийто екипаж се движеше по палубата в обичайната, трескава корабна активност. Образът се смени с картина от повърхността на планетата, около която кръжаха в орбита.

Дон отново огледа изпъкващото лице на Капитана и изведнъж спря да диша.

— Джеб — прошепна той. „Беше Джеб… Не можеше да е никой друг.“ Уест бързо прекоси залата, приближи се още повече към екрана, забравил за всички и всичко останало. „Но… но…“

— Хиперпространственият търсач изглежда функционира — говореше Джеб. Лицето му потрепна и за миг думите му потънаха отново в статичен шум. — … никакви следи от „Юпитер Две“… — образът му помръкна. — … просрочихме определеното ни време… — отново помръкна. — … не смятам да се предавам.

За миг образът отново се изчисти до съвършенство и Дон изпита натрапчивото чувство, че лицето от екрана се взира право в очите му.

— Дон ще продължава да ме търси. — „Беше Джеб.“ Но обръснатата му глава, която си спомняше така добре, сега беше обрасла с гъста, къдрава коса, посребряла по слепоочията. „И Джеб беше някак си остарял… с двадесет и пет, може би с тридесет години…“

Дон извърна поглед и потърка очи. Когато отново погледна към екрана, видя само статичен сняг.

— Това е — каза Робинсън. — Останалата част от данните е напълно унищожена.

Робинсън нямаше вид на човек, току-що видял как негов познат се е състарил с десетилетия само за един ден. Но пък Робинсън не се познаваше с Джеб…

„Но все едно, това беше направо невъзможно! Всичко това трябваше да е невъзможно… нали?“

— Как са могли да изпратят спасителна мисия за нас, след като сме се изгубили само преди един ден? — попита Дон и гласът му прозвуча някак чужд и за самия него.

Никой не му отговори. Робинсън само поклати глава.

— Изглежда са взели на борда си нещо от повърхността на планетата — намеси се най-сетне Джуди, втренчена в биоконзолата. — … Ето го.