Дневникът на пирата
- Автор: Бенет Чарлс Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
— Гребете толкова тихо, като че се опитвате да се промъкнете в рая — заповяда Едноокия. — Ти, Сондърс, особено внимавай. Отдавна не съм намушквал човек, а това острие жадува да вкуси кръв.
Предпазливо, но все пак бързо се придвижвахме в посоката, в която смятахме, че се намира „Нападател“. Лесно можехме да го изпуснем в тъмното, ако внезапно не проблесна слаба светлинка: някакъв моряк на палубата му си палеше лулата от един фенер. Така успяхме да се ориентираме и като призраци се плъзнахме покрай тъмния корпус.
Когато лодката ни застърга борда на „Нападател“, луната се показа иззад слой облаци и обля всичко със светлината си. Един от вахтените на палубата на „Нападател“ ни забеляза и се наведе през перилата.
— Не можете ли да го намерите? — запита той.
— Не! — отговори капитанът с рев и стреля право във взиращото се лице. — Хайде горе! — добави той; ние изпълзяхме от лодките и се закатерихме по борда като диви котки. На палубата имаше малцина, способни да ни се противопоставят. Един моряк стреля срещу мен и усетих как куршумът мина близо покрай бузата ми. В следния миг аз го сграбчих през кръста и го вдигнах.
— Предавам се — простена той с треперещ глас. Чак тогава го познах: беше офицерът, който ме бе завел в каютата на Даго в оня ден, когато се бях качил на борда на „Нападател“, дегизиран като капитан Грим. Като си спомних как ме бе вкарал в капан, без да подозирам това (поне така смяташе той), сега нямах никакво намерение да бъда снизходителен към него. Но във всеки случай щях да му дам възможност да се спаси с плуване и макар че се извиваше като змиорка и квичеше като свиня под касапски нож, аз го понесох към парапета на кораба и го запокитих зад борда.
— Кажи на Даго, че има гости на кораба си — подвикнах, щом главата му се показа на повърхността. Той ме заруга яростно, но след като го посъветвах да си пести дъха за по-дълго плуване, а и отчасти поради това, че нагълта морска вода, която го задави, проклятията му секнаха и той заплува все по-далеч от кораба.
В това време обезоръжихме останалите вахтени, закарахме ги долу и затворихме люковете над тях.
— По-късно ще се разправим с екипажа — извика капитан Грим. — Сега-засега, Дълги Джон, подкарай новия си флагмански кораб.
— Слушам, сър! — провикна се Дългия Джон, който беше в много добро настроение (като всички нас), загдето бяхме надхитрили знаменития Даго. Моряците се заловиха на драго сърце да му помагат и скоро бяха вдигнати достатъчно платна, за да може „Нападател“ да заплава с добра скорост под напора на бързо засилващия се вятър.
— Поеми кормилото, Тафи! — изкомандува Едноокия, който страшно много бързаше да се махне от опасната близост на пиратския адмирал. — Отваряй си добре очите, Дебнъм, да не се покажат Даго и лодките му. А сега, момчета, да измъкнем нашите лодки на палубата и да приберем товара им.
Той се погрижи първо да бъде вдигнат сандъкът с неговото съкровище, но по-голямата част от плячката на моряците също бе пренесена на борда, преди да съзра трите лодки на Даго, които с бясна скорост се носеха към нас.
— Ето ги, идват! — извиках аз.
Незабавно бе наредено на хората ни да се строят покрай борда и да открият огън срещу приближаващите се лодки. „Нападател“ набираше скорост, ала имаше вероятност лодките да пресекат пътя ни за бягство, докато летяхме точно по посока на вятъра, за да увеличим колкото е възможно скоростта си. Когато екнаха първите ни мускетни изстрели, отговориха ни със стрелба от най-предната лодка и случайно един куршум скъса въжето зад кърмата ни, което влачеше втората от лодките на „Страшни“.
— Отиде печалбата ми от последния ни рейс! — простена Бабаита, як едър мъжага с кестенява коса. Един-двама още бяха в същото положение и всички настояваха да причакаме и да потопим лодките на Даго, за да си възвърнем загубените трофеи. Едноокия не искаше и да чуе за това Единственото му желание беше да бъде по-далеч от Даго.
— Там, отдето дойде последната плячка, има още много за грабене — отговори той. — Стреляйте, момчета. Сто златни гвинеи награда за оня, който улучи Даго.
Лодките на „Нападател“ се приближаваха към нас косо и греблата им пореха водата с цялата дива енергия, на която хората са способни, когато са нужни усилия, за да се спасят от смъртна опасност. Ние нямаше да спечелим нищо, ако променяхме курса, защото така щяхме да загубим скорост и да позволим на лодките да ни настигнат. Ако командувах аз, щях да спра и да отблъсна нападението на лодките. Ала капитан Грим се страхуваше толкова много от Даго, че беше неспособен да направи това.