Дневникът на пирата
- Автор: Бенет Чарлс Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
— Казвам ви, че потъваме бързо — промърмори дърводелецът навъсено.
— Няма да доживееш да се удавиш, ако не мълчиш, хубостнико — рече Едноокия. — А сега, момчета, ще почакаме Дългия Джон да се върне да ни докладва. Ако корабът потъва бързо, както казва тук Треската, ще се прехвърлим в лодките, макар че нямам представа към каква земя ще се насочим.
Дългия Джон се появи скоро, като угаси фенера си, преди да стъпи на палубата, от страх да не издаде разположението ни на „Нападател“.
— Чиста истина си е, сър — увери той капитана. — Ние течем като решето и най-много след един час корабът ще потъне. Най-добре да се качваме на лодките веднага.
— Добре, ще се качим — реши Едноокия, преди хората да се втурнат отново, за да ги спуснат, — но първо да ги запасим с провизии. Ти, Дълги Джон, се погрижи за първата, а ти, Черни Джим, за втората. Не се паникьосвайте, глупаци такива! Разполагате с един час, докато дойде време да се отблъснем от кораба.
Спокойствието му оказа нужното въздействие и под надзора на помощннк-капитаните лодките бяха натоварени с хранителни припаси и вода. Тъкмо когато се канех да помогна на Дългия Джон в работата му, пиратският капитан ме улови за ръката.
— Днес, когато ти дойде в каютата ми, загубих самообладание — каза той. — Твърдението ти, че съм те пратил нарочно в смъртоносен капан, не беше вярно и ме ядоса. Постарай се да забравиш това. Аз имах основателна причина да се преструвам на ранен.
Нито за миг не му повярвах, защото коварството му беше твърде очебийно. Но сметнах за неблагоразумно да му кажа, че се досещам за лъжата му. Вместо това заявих, че съм съгласен да забравя спречкването ни.
— Това е хубаво, Бърт Дебнъм — рече той. — А сега ела с мен в каютата ми. Имам една работа, за която ми е нужна помощ.
Подозирайки измама и готов за нея, аз тръгнах надолу подир пирата. Но подозренията ми не се оправдаха, поне в този случай. Капитанът посочи един здрав, обкован с пиринчени обръчи сандък в ъгъла на каютата си и ми заповяда да му помогна да го изнесем на палубата.
— Плодът на моя труд — забеляза той шеговито. — Много прекрасни кораби съм превземал и съм ограбвал, за да събера това съкровище, което би било достатъчно, за да откупя половината крале в Европа. Карай нашия занаят и не харчи на брега всичко, което придобиваш, и някой ден можеш да имаш толкова, колкото имам аз.
Двамата изнесохме тежкия сандък на палубата. Заварихме лодките почти готови и след десетина минути те бяха спуснати в леко развълнуваното море. Сандъкът на капитана бе сложен на кърмата на по-голямата лодка, самият той се плъзна по въже към лодката и седна върху него.
— Не забравяйте и най-малката торбичка гвинеи, която сте скътали, юнаци мои — напомни той на екипажа.
Почти всеки донесе в лодката свое малко вързопче, както и оръжията си, и тогава по заповед на Едноокия се отблъснахме от кораба.
Бяхме общо трийсетина души. В капитанската лодка се намирахме аз, Веселушко Прайс, Лен Григс и десетина други, между които и отмъстителният Сондърс Тъмния.
— Гребете полека, момчета — каза тихо капитанът. — Вахтените на борда на „Нападател“ не бива да ни чуят.
Не бяхме изминали и десетина ярда, когато капитанът ни нареди с настойчив шепот да спрем гребането. Заповедта бе предадена предпазливо на лодката на Дългия Джон и ние вдигнахме греблата и се ослушахме напрегнато, а водата, която сега образуваше малки вълнички, плискаше бордовете на лодката.
— Чувате ли? — прошепна капитанът и няколко души изсумтяха в отговор. Шумът беше много слаб, но въпреки това достатъчно ясен за един моряк — шум на увити в платно гребла от дясната ни страна.
— Даго и хората му искат да ни изненадат на борда на „Страшни“ — прошепна Едноокия със сподавен кикот. — Но изненаданите ще бъдат те. Ще ги оставим да се отдалечат толкова, че да не ни чуват, после ще се опитаме да намерим „Нападател“. Залагам главата си, че на борда му не са останали много хора, и ако имаме късмет, ще го завземем и ще избягаме с него, пък ще оставим Даго да прави със „Страшни“ каквото си ще.
Едно от греблата на лодката ни изскърца в ключа си и лопатата му плясна върху водата. Бърз като стрелкаща се пепелянка, капитан Грим допря върха на ножа си в слабините на Сондърс Тъмния.
— Опиташ ли се повторно да им дадеш знак — изсъска той, — ще умреш.
— Случайно беше, сър — започна да се оправдава Сондърс, но капитанът го прекъсна.
— Тишина — прошепна той.
Ние седяхме, почти не смеехме да дишаме и се питахме дали врагът не е чул. Шумът на приглушените гребла ставаше все по-ясен и по-ясен, докато най-сетне помислих, че лодките идат право към нас. Въздъхнахме от облекчение, когато шумът от гребане постепенно замря — Даго и пиратите му се насочваха към „Страшни“.