Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
— Дали е вътре?
— Тази вечер ще има разговор с някои боксерски водачи, значи ще го намерим.
— И Сум сигурно е с него.
— Може би.
— Ще има много роби.
— И ние не сме малко, а сме и въоръжени. Ще вземем надмощие.
— Ще изкачим ли стената?
— Всичко е готово.
Той викна на един от хората си, който завързваше дълго възлесто въже със здрава кука на края.
— Хвърляй! — заповяда водачът на „Жълтият кръст“. Монголецът размота въжето, замахна няколко пъти във въздуха и го хвърли срещу стената. Желязната кука се заби в горния край на зида, готова да устои на всяка тежест.
Бившият стрелец и другарите му един по един се изкачиха на зида и се прехвърлиха от другата страна, като се прикриха зад леха от божури и чаени рози.
Градината на Пинг Чао беше една от най-големите и най-хубавите, които господин Мускардо бе виждал дотогава.
Огромно камфорово дърво разперваше клони до двата осветени прозореца, като се опираше до стената.
— Ще се изкачим по него — каза водачът на „Жълтият кръст“.
Улови дебел клон, който свършваше до един от осветените прозорци, и полека-лека стигна желаната височина. Бившият стрелец го следваше по успореден клон.
— Там са — пошушна водачът. — Виждате ли ги? Господин Мускардо погледна през капаците.
Двама души седяха пред гладка, покрита със седеф маса, и пиеха чай. Стигаше им един миг, за да ги познаят.
— Виждам ги — отговори бившият стрелец, скърцайки със зъби. — Няма да ни избягат!
— Можете ли да се спуснете в другата стая?
— Клонът ми допира до прозореца.
— Аз ще вляза в тази.
— За мене мандаринът!
— За мене капитанът! Готов ли сте?
— Вече стъпвам на перваза — отговори господин Мускардо.
— Действайте!
Едва произнесе тези думи и двата капака бяха пробити.
Господин Мускардо и водачът на „Жълтият кръст“ се хвърлиха в стаята с револвери в ръце и викнаха едновременно:
— Стойте! Не мърдайте! Мандаринът и Сум скочиха изненадани.
— Бягай! — извика капитанът, като извади бързо пистолета си и стреля.
Пинг Чао веднага се възползва от този момент. С бърз скок се озова зад един параван, който разделяше стаята на две, докато Сум събори масата, за да спре нападателите и продължи да стреля на посоки, като викаше:
— На помощ! На помощ, роби!
Господин Мускардо избегна като по чудо куршумите, хвърли се върху бандита, повали го на земята с един удар и го обезоръжи.
— Дръж този! — каза той на Енрико, който също бе вече в стаята с други двама.
После мина зад паравана, последван от водача на „Жълтият кръст“. Като направи няколко крачки, се оказа пред стена, през която Пинг Чао по всяка вероятност бе изчезнал.
— Изчезнал! — извика господин Мускардо.
— Изпарил се е! — каза водачът на „Жълтият кръст“.
— И откъде е избягал? Тук няма нито прозорци, нито врати.
— Трябва да има някой таен проход.
— Да не го оставяме да избяга!
— Ще го хванем — отговори водачът на „Жълтият кръст“.
Почука с револвера си по стената, която бе дървена, с порцеланови плочки. Веднага позна по звука, че на това място имаше кухина.
— Проходът е тук — каза той.
Отстъпи няколко крачки назад и се хвърли към стената като разярен бик. Половината стена рухна под тежестта на тялото му и откри малък коридор, който водеше към основите на къщата.
— След мен! — извика той.
В този миг се чу страшен гръм. Цялата къща се разтърси от избухването на мина или барутен склад. Подът на горния етаж, покривът и стените се срутиха, като че бяха от книга, и повлякоха след себе си покъщнината, Енрико, Сенг, капитанът и другите двама. Господин Мускардо и гигантът останаха под развалините.
За щастие, китайските къщи бяха построени от леки конструкции — обикновено с тънки дъски.
— Изиграха ни! — извика господин Мускардо, като излезе изпод праха.
— Да тръгваме! — отговори водачът. — Може би мандаринът не е далече.
Енрико и Сенг дойдоха при тях.
— Татко, ранен ли си — попита младежът с безпокоен глас.
— Няколко наранявания, които скоро ще минат. А ти?
— Почти не.
— А Сум? И той ли избяга?
— Той е в наши ръце.
— Да не оставяме Пинг Чао да се отдалечи много — каза водачът. — Да го потърсим!
Започнаха претърсване на къщата — прекосиха цялата вила, разбиваха вратите на къщичките, търсиха навсякъде. Но уви! Никъде не можаха да открият следите на Пинг Чао.
— Няма смисъл да се мотаем повече — каза водачът на „Жълтият кръст“ отчаяно. — Няма да го намерим вече.
— Къде се е скрил този бандит? — попита се господин Мускардо разгневен.
— Боя се, че е отишъл да търси помощта на боксерите. А ние да бягаме, защото може да се върнат и да ни хванат.