Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
На площадката двама слуги се опитаха да им препречат пътя. Но като видяха извадените ками и револвери, се оставиха да ги вържат. В този миг от странична стая се чуха заплашителни викове за помощ. Там водачът на „Жълтият кръст“ закрещя:
— Предайте се или сте загубени!
Четирима слуги се спуснаха върху него, един от които беше с нож в ръка.
Господин Мускардо и Енрико бяха наблизо. Те стреляха с револверите си във въздуха, за да изплашат нападателите.
Като видяха, че имат работа с въоръжени хора, слугите паднаха на земята и помолиха за милост.
— Кой от вас изпълнява службата на иконом? — попита водачът.
— Аз — отговори този, който се бе опитал да го намушка с нож.
— Запушете устата на другите четирима — каза водачът на хората си.
Докато извеждаха слугите, той насочи револвера си към иконома.
— Ако лъжеш, ще те направя на решето!
— Какво искате от мен? — попита монголецът страхливо.
— Да ни кажеш къде е затворникът, който господарят ти е довел тук преди три-четири дни.
— Какъв затворник? — възкликна икономът с физиономия на учуден. — Тук сме само ние.
— Лъжеш! — извика господин Мускардо. — Води ни веднага при затворника или ще те хвърля през прозореца!
— Уверявам ви, господа, че сте се излъгали.
— Каза ни Сум, дясната ръка на господаря ти.
— А, Сум е казал това… — прошепна монголецът, като побледня. — Не знаех, че е издал тайните на господаря ми.
— Значи има такъв затворник? — едва се сдържаше господин Мускардо.
— Един християнин — отговори икономът със стиснати зъби.
— Жив ли е още?
— Сутринта беше жив.
— Води ме веднага при него!
— Нямам ключове, господине.
— Ще разбием вратата! — каза водачът на „Жълтият кръст“.
— Господарят ще ме убие.
— А ако не побързаш, аз ще свърша тази работа! — извика господин Мускардо.
Като видя, че стрелецът и Енрико се хванаха за револверите, икономът разбра, че опасността е сериозна и че не може повече да се противи.
— Вървете след мен! — каза той.
Монголецът имаше ключ и голямата врата се отмести с продължително скърцане. Тежък, застоял въздух лъхна от килията и накара присъстващите да отстъпят назад. Намираха се във влажно подземие, което заемаше пространство колкото цялата къща.
— Християнинът е вътре — каза икономът.
В отговор водачът на „Жълтият кръст“ го повали на земята със страшен юмручен удар, от който той вече не стана.
В това време господин Мускардо и Енрико се хвърлиха към килията, като викаха:
— Братко!
— Чичо!
От дъното на ямата се чу хъркане.
Почти гол, бледен, измършавял, Отец Георги лежеше на легло, превит на две.
— Отче! — извика водачът изплашено. — Отче! Дойдохме да ви спасим.
Водачът на „Жълтият кръст“ завърза веригата около себе си, хвана внимателно измършавялото тяло, притисна го до гърдите си и извика:
— Теглете нагоре!
Задърпаха заедно и го измъкнаха на края на дупката.
Господин Мускардо взе смъртника в прегръдките си, а Енрико и Сенг не сдържаха сълзите си.
Мисионерът отвори очи и погледна брат си, Енрико и Сенг и блага усмивка озари устните му:
— Късно … Късно …
— Помогнете! Той умира! — извика господин Мускардо. Водачът му поднесе шише с няколко капки алкохол. Отец Георги махна с ръка.
— Късно е… Умирам… Сбогом…
С последни усилия той вдигна ръце, за да ги прегърне, като се опита да се усмихне за последен път. Погледът му полека-лека угасваше, а от гърдите му излизаше все това обезпокоително хъркане. Изведнъж падна в ръцете на Сенг.
— Сбо…гом… — промълви пак и млъкна завинаги.
— Свърши се — каза водачът на „Жълтият кръст“. — Заклевам се, че ще отмъстя за християните от Минг и за техния мисионер!
Господин Мускардо бе скочил на крака и ревеше като ранен звяр:
— Пинг Чао!… Смъртта на Пинг Чао!… Ела, Енрико!
Тъкмо се готвеше да изскочи от подземието, когато в градината се чуха гърмежи. Китайците, които бяха останали на стража около къщата, се хвърлиха в коридора с още димящи револвери.
— Пристига императорската гвардия! Свършено е с нас!
— викаха те.
XX. ЗАТВОРЕНИ В ПОДЗЕМИЕТО
В качеството си на съюзник на боксерите Пииг Чао не закъсня да отиде на приема на бунтовническите водачи, дошли да засвидетелстват почит на принц Туан, които се бе обявил за император на Китай, и да му известят за извършените в столицата кланета над европейците.
В момента, когато се готвеше да седне на масата, без ни най-малко да мисли, че в дома му един нещастник умира от глад, поразителна новина дойде до него във формата на кратка бележка:
„Сум е в ръцете на могъщо, тайно общество. Предупреждавате се, че главата на капитана ще отговаря за мисионера.“