Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
— Готово! — каза водачът на редицата. — Пътят е свободен.
Групата започна отново да пълзи, като следваше все така по рова, който извиваше зад последните къщи на селото.
— Къде е мостът? — запита господин Мускардо водача.
— На двадесет минути път оттук — отговори китаецът.
— Да вървим веднага. След два часа ще се зазори.
— Къде искате да стигнете?
— В Пекин.
Китаецът го погледна учудено.
— Не знаете ли, че боксерите опустошават столицата?
— Зная, че там владее безредие и че стават ужасни кланета.
— И вместо да бягате към Тиеншин, отивате натам.
— Трябва да спася брат си, който е мисионер в Минг.
— Ето и мостът: тихо и напред!
Бяха стигнали близо до реката Пей-хо.
— Къде ви чакат? — попита монголецът.
— Под моста.
Току-що наближиха и един глас извика:
— Кой е там? Отговорете или стрелям!
— „Христос и «Жълтият кръст» — отговори господин Мускардо.
— Вас чакаме. Хан спомена за трима души, а вие сте много повече.
— Преди да избягаме, освободихме тези китайци, осъдени на смърт. Имаш ли храна? Те умират от глад.
— Ще им се даде да ядат.
Той подсвирна леко. Веднага изскочиха двама китайци, скрити зад куп камъни, въоръжени като другаря си и също така носещи малки фенери.
Водачът им се разпореди да дадат храна на бегълците.
— Елате — каза после той на господин Мускардо и на Енрико. — Трябва да побързаме.
Докато другарите му раздаваха храна на китайците, той отведе двамата италианци към последния стълб на моста, където бе скривалището им.
Отмести Плочата и ги поведе в тунел, издълбан в скалата и осветен от фенер.
Монголецът откачи от стената синя копринена дреха с избродиран дракон и плъстена шапка със скъпоценно копче и златни игли — отличие за военните мандарини, четвърта класа. Поднесе ги на господин Мускардо:
— Това облекло ще внася респект у боксерите, тъй като сега част от войските се борят за тяхната победа.
На Енрико даде костюм на манджурски войник, изтъкан от син плат на оранжеви райета, с много широки ръкави.
— Сложете засега това — каза той. — После ще допълним преобразяването ви.
Китаецът донесе леген, пълен с жълтеникава течност, с която изми ръцете и лицата им, и като им сложи опашки, всичко беше готово.
— Никой няма да каже, че са чужденци — рече мокголецът, доволен от работата си. — Изберете си оръжие — прибави той.
Господин Мускардо си втикна в пояса една от ония саби с широко и право острие, които наричаха «катани», и револвер, докато Енрико взе автоматична пушка.
— А сега тръгвайте — каза монголецът. — Скоро ще съмне.
Навън го чакаха три малки манджурски коня, добри и здрави животни.
— Благодаря за подкрепата ви — каза господин Мускардо“като се настаняваше на седлото.
— Господ да ви пази — отговори монголецът. Двамата италианци и Сенг се изкачиха по брега и стигнаха моста. Там ги чакаха останалите китайци.
Шестима се бяха въоръжили със стари пушки и саби, взети от другарите на монголеца. Останалите стояха със завързани на гърба ръце, един след друг, теглени от дълго въже.
— Те са наши пленници — каза човекът, който бе убил стражата.
— Напред към Пекин! — възкликна господин Мускардо. — Бързам да стигна там!
Малката колона напредваше задъхана, напускайки землището на Паликао, чиито къщи оставаха далеч на юг.
Малко преди разсъмване, групата стигна малка височина.
— Столицата гори! — простена водачът.
— Да — потвърди господин Мускардо, твърде обезпокоен. — Огромен пожар обгръща Пекин.
После се обърна към водача:
— През коя врата ще минем? .
— Кварталите, които горят, са разположени до вратата Тео-анмен: значи трябва да търсим друга. Източната ми се струва неопожарена.
— Чакат ме при Юнгти.
— Оръдията не се чуват откъм, тази част.
— Можеш ли да ме водиш?
— Познавам Пекин на пръсти.
— Добре.
Улицата, по която се движеха, бе задръстена от хора. Цели семейства бягаха в безпорядък към близките полета, като мъкнеха след себе си малки деца.
Рев, плач, проклятия се чуваха от всички страни, примесени с мучене на волове и цвилене на изплашени коне.
Бунтовнически водач с дрезгав вик спря тълпата, която се готвеше да се нахвърли върху групата, и се обърна към господин Мускардо с револвер в ръка:
— Кой сте вие и къде отивате?
— Виж тигъра и дракона, които нося на гърдите си, и шапката с копче, което всички знаят какво значи — каза бившият стрелец.
— Да, да, военен мандарин — отвърна бунтовникът, като промени тона си. — Къде отиваш?
— Искам да вляза в града.