Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
В същото време се появи човешка сянка, която пристъпваше бавно и с голяма предпазливост. Бе изскочила иззад куп дървета, близо до двамата пазачи.
Господин Мускардо я позна веднага.
— Водачът на „Кръстът на Пей-хо“ — каза той с развълнуван глас. — Енрико, Сенг, часът на освобождението скоро ще удари.
Старият китаец се приближи до двамата пазачи и ги побутна с крак, за да се увери, че спят. Те не помръднаха.
— Ето ме! Удържах обещанието си!
— Благодаря — отговори господин Мускардо. — Не се съмнявах в тебе. А брат ми, мисионерът?
— Преди два часа тръгна за Пекин заедно с Пинг Чао и Сум. Охраната е добра.
— Тихо, да помислим сега за нас. Няма време за губене. На твоите заповеди сме.
— Всички в лагера спят. Знаете ли къде е мостът на Пали као?
— Аз знам — отговори Сенг.
— Под моста ви чакат някои привърженици на „Жълтият кръст“. Ще намерите три коня и всичко необходимо, за да се преоблечете като монголци. Трябва само да отговорите на условната дума.
— Паролата?
— „Христос и «Жълтият кръст»“. После ще следвате „Пей-хо“, който засега се пази от няколко бунтовнически орди, и ще се помъчите да стигнете Тиеншин. Там ще намерите европейските войски. Казаха ми, че вашите имат успех в битката там.
— Ние предпочитаме да отидем към Пекин вместо към Тиеншин — каза господин Мускардо. — Трябва да спасим мисионера.
— На ваше място никой не би отказал да избяга към брега — удиви се водачът на „Жълтият кръст“.
— Не мога да изоставя брат си в ръцете на мандарина.
— Отивате право срещу смъртта и не знам дали ще се намери пак някой от „Жълтият кръст“, за да ви спаси.
— Решени сме на всички опасности, само и само да го спасим. Твоето име?
— Хан, водачът на „Кръстът на Пей-хо“.
— Какво мога да направя за теб? Имам много злато в пояса. Вземи си колкото искаш.
— Златото може да бъде по-полезно на вас, а не на мен — каза старият китаец с усмивка. — Стига ми, че съм извършил едно добро дело и че съм спасил трима християни от сигурна смърт.
— Ако останеш тук, не е ли опасно?
— Не, засега не ме подозират.
Извади от пояса си малък ключ и отвори кангуата, която тежеше на врата на бившия стрелец.
— Вървете! Свободни сте!
Хвърлиха се към отворената врата. Стражите спяха дълбоко, лагерът беше тъмен и пуст.
Дори и Хай, водачът на „Кръстът на Пей-хо“, не се виждаше никъде.
— Да обезоръжим тези тук — каза бившият стрелец, като посочи пазачите. — Ще можем да се защитаваме, ако открият бягството ни.
Бегълците взеха от тях две пушки и две остри саби и се отправиха към оградата. Тъкмо щяха да я прехвърлят, когато чуха плачевни стонове:
— Хляб! Хляб! Умирам!
Беше един от дванадесетте нещастници, осъдени на гладна смърт.
— Хайде, излезте и вие — каза господин Мускардо. — И вие сте християни като нас.
Вдигна сабята и с няколко удара разряза тръстиките.
— Господине — каза един от затворените, — вие бягате?
— Да, и ви съветвам и вие да направите същото.
— Позволете да ви следваме.
— Елате, щом искате.
— Благодаря, господине. Нашият живот ви принадлежи. Пълзейки, китайците преминаха поляната, която се разстилаше зад оградата, и стигнаха до старо укрепление, порутено от френската артилерия по време на прочутата експедиция от 1860 година. Спуснаха се в рова, който водеше към Пей-хо.
— Къде ни водите? — попита господин Мускардо един от тях.
— Ще ви изведем извън селото. Като се движим по укреплението, сигурно няма да срещнем никого.
— Трябва да отида при моста на Паликао, където ме чакат.
Вървете с нас.
— Стойте! — каза в този миг водачът на редицата, навлязъл вече в рова.
Петнадесетте бегълци се заковаха и мигом се скриха сред гъстата трева, която растеше по наклона.
Бившият стрелец напълни пушката в очакване. Човешка сянка се движеше към тях с пушка и копие.
— Този човек би ни изпратил на другия свят — промърмори господин Мускардо.
— Ще ида да го убия — каза решително китаецът. — Ако не сполуча, бягайте веднага към реката и се скрийте на борда на някоя джонки. Сега има много такива там.
— Искаш ли сабята ми? — великодушно предложи господин Мускардо.
— Предпочитам ножа, който ми дадохте.
— Върви и действувай бързо! Преди изгрев слънце трябва да бъдем по пътя към Пекин.
Китаецът се промъкна тихо и започна да се катери с пъргавината на маймуна. След малко го видяха да се изкачва по края на укреплението. Пазачът бе обърнал гръб.
Бърз като стрела, китаецът се хвърли върху него. Чу се глух стон и пазачът се строполи. Взеха му копието.