Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Ричард свърши преди нея и я изчака, облегнат на един пън, като се чудеше какво прави тя. Когато аранжировката на цветята й се стори достатъчно добра, тя повдигна полите на роклята си, коленичи край езерото и пусна във водата дървото с цветята. Отпусна се назад върху обувките си с ръце в скута и известно време наблюдава как малкият сал, отрупан с цветя, се носи по спокойната вода. Когато се обърна и го видя, облегнат на пъна, се изправи и отиде при него.
— Дар за духовете на нашите две майки — обясни тя. — За да ги помолим за закрила и помощ в търсенето на магьосника — Калан го погледна и по лицето й се изписа загриженост. — Какво има, Ричард?
Той извади една ябълка.
— Нищо. Ето, изяж това.
Тя бързо отблъсна ръката му и за секунда се вкопчи в гърлото му с другата си ръка. В зелените й очи блестеше гняв.
— Защо правиш това? — попита го.
Тръпка на ужас пробяга през съзнанието му. Той се вцепени. Нещо му подсказа да не мърда.
— Не обичаш ли ябълки? Съжалявам. Ще ти намеря нещо друго за ядене.
Яростта в очите й секна, преминавайки в съмнение.
— Какво ги нарече?
— Ябълки — каза той, все още без да помръдва. — Не знаеш ли какво е това ябълка? Вкусни са, повярвай ми. Ти какво си помисли?
Ръката й поотпусна хватката.
— Вие ядете тези… ябълки?
Ричард все още стоеше неподвижен.
— Да. Непрекъснато.
На мястото на гнева й се появи объркване. Тя пусна гърлото му и постави ръка пред устата си. Очите й бяха широко отворени.
— Съжалявам, Ричард. Не знаех, че това се яде. В Средната земя всеки червен плод е смъртно отровен. Помислих, че искаш да ме отровиш.
Напрежението се стопи за секунди и Ричард се засмя. Калан също, протестирайки, че изобщо не е смешно. Той отхапа, за да й покаже, че не е опасно, след това подаде една и на нея. Този път тя я взе, но дълго и съсредоточено я гледа, преди да отхапе.
— Мм, вкусно е — Калан се намръщи. Постави ръка на челото му. — Знаех си, че нещо не е наред. Ти гориш в треска.
— Знам, но нищо не може да се направи, преди да стигнем до Зед. Още малко остава.
Не след дълго нагоре по пътеката се показа тумбестата къща на Зед. Единствената дъска на пръстения покрив служеше за рампа на стария му котарак, който беше по-добър в изкачването, отколкото в слизането. От вътрешната страна на прозорците се виждаха бели копринени пердета, а от външната бяха подредени саксии. Поради късния сезон цветята в тях бяха изсъхнали и оклюмали. Дървените стени бяха съвсем изсветлели с годините, но за сметка на това посетителите биваха посрещани от яркосиня врата. С изключение на нея цялото място изглеждаше така, сякаш иска да се слее с тревата наоколо, да се скрие. Къщата не беше голяма, но имаше просторна веранда, разположена по дължина отпред.
Столът „за мислене“ на Зед беше празен. Това беше стол, в който Зед сядаше да мисли, докато си обясни нещо, възбудило любопитството му. Веднъж беше останал в него цели три дни без прекъсване, опитвайки се да намери отговор на въпроса защо хората вечно спорят за броя на звездите. Лично него това не го интересуваше. Въпросът му се струваше твърде незначителен и само се чудеше защо хората прекарват толкова много време в спорове около него. Най-накрая се беше изправил, за да провъзгласи, че това е така, защото всеки може да изрази категорично мнение по въпроса, без да има опасност някой да го опровергае, тъй като няма начин да се разбере истината. Такива глупаци пет пари не дават, че с тяхното заключение може да не се съгласят останалите. Решил въпроса по този начин, Зед беше влязъл в къщата си, за да прекара следващите три часа в здраво плюскане.
Ричард го повика, но не получи отговор. Усмихна се на Калан.
— Обзалагам се, че знам къде е. Там отзад, на своя камък за наблюдаване на облаци, откъдето изучава последната партида.
— Камък за наблюдаване на облаци? — попита Калан.
— Това е любимото му място, сяда там и ги наблюдава. Не ме питай защо. Откакто го познавам, всеки път, когато види интересен облак, се втурва към този камък.
Ричард беше израсъл по този начин и не намираше в поведението на Зед нищо необичайно; това беше просто част от същността на стареца.
Двамата си проправиха път през избуялите треволяци, обграждащи къщата, и се заизкачваха към върха на неголям оголен хълм, където се намираше камъкът на Зед. Той седеше върху него прегърбен, с гръб към тях, протегнал напред кокалестите си ръце. Рошавата му бяла коса стърчеше във всички посоки, докато килнатата му назад глава внимателно оглеждаше небето.
Беше чисто гол.