Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Въпреки жестоките наранявания, когато Гемал я открил, Шлегел още била жива. Той твърдеше, че макар и цялата окървавена и почти в безсъзнание, тя прошепнала две думи, Тот и цфардеях, като ги повторила няколко пъти, преди да изпадне в кома, от която така и не беше излязла. Нямаше други свидетели, които да подкрепят твърденията му, и нямаше никакви свидетели на самото убийство, ако не се броеше възрастният пазач, който твърдеше, че чул приглушени писъци от вътрешността на храма и бил зърнал бягаща от местопрестъплението фигура, която куцала силно и имала на главата „нещо като странна птица“. Тъй като мъжът беше стар и полусляп, и освен това беше известно, че обича да си пийва, докато е на работа, никой не беше обърнал сериозно внимание на твърденията му.
Тогавашният началник на луксорската полиция, главен инспектор Ехаб Али Махфуз, се беше заел лично с разследването на случая, подпомаган от заместника си инспектор Абдул ибн Хасани. Халифа, когото току-що бяха преместили в Луксор от родната му Гиза, също бе назначен в разследващия екип. Тогава беше двайсет и четири годишен и това беше първото убийство, което разследваше.
Още от самото начало разследването се беше съсредоточило върху два възможни мотива за убийството. Очевидният, предпочетен и от Махфуз, беше грабежът, тъй като портфейлът и часовникът на жената липсваха. Втората, по-малко вероятна възможност, която обаче не можеше да бъде изключена, беше нападение на фундаменталисти. Само месец преди това деветима израелци бяха застреляни в екскурзионен автобус на пътя между Кайро и Исмаилия.
Халифа, най-неопитният и най-младшият член на екипа, още от самото начало се съмняваше и в двете версии. Ако мотивът беше грабеж, защо нападателят не беше взел медальона със златната звезда на Давид на жената? А ако бяха фундаменталисти, защо не бяха поели отговорност за деянието си, както винаги ставаше след подобен род нападения?
В случая имаше и други озадачаващи несъответствия. Шлегел беше пристигнала в Египет от Тел Авив предишния ден, беше пътувала сама и беше долетяла право в Луксор, където беше отседнала в „Мина Палас“, евтин хотел на Корниш ел Нил. Според управителя на хотела останала в стаята си от момента на настаняването до три и половина следобед в деня на смъртта си, когато го помолила да й повика такси до Карнак. Не носела почти никакъв багаж и билетът й за връщане в Израел бил за същата вечер. Каквато и да е била причината да дойде в Луксор, тя едва ли е била туристическа ваканция.
Беше звъняла поне веднъж от телефона в стаята си вечерта, когато беше пристигнала — камериерката я чула да говори, когато донесла хавлии и сапун. А в чантата до трупа й бяха открили голям, наскоро наточен кухненски нож, все едно се беше приготвила да упражни насилие над някого или пък да се защити, в случай че някой я нападне.
Колкото повече размишляваше Халифа над случая, толкова повече се убеждаваше, че той няма нищо общо нито с грабеж, нито с фундаментализъм. Сигурен беше, че ключът се крие в телефонното обаждане. С кого беше говорила Шлегел? Какво беше говорила? Беше изискал разпечатка от телефонната централа на хотела, но за лош късмет точно тази вечер телефонната централа не беше отчитала разговорите, а преди да намери време да поиска справка от египетската телефонна компания за разговорите на цялата сграда, разследването беше поело в неочаквана посока: в къщата на Мохамед Гемал бе намерен часовникът на Шлегел.
Гемал беше добре известен на луксорската полиция. Закоравял дребен престъпник със списък от присъди, дълъг два лакътя, от нападение и побой — за което беше излежал три години в Ал Уади ал Гадид — до кражби на коли и доставка на канабис (шест месеца в Абу Заабал). По времето на убийството бил на работа като нелицензиран екскурзовод и твърдеше, че бил чист от години твърдение, което главен инспектор Махфуз моментално беше отхвърлил. „Веднъж престъпник, винаги престъпник — беше казал. — Леопардът не си мени петната и лайна като Гемал не стават ангели за един ден.“
Халифа беше присъствал на разпила на Гемал. Изключително неприятна работа, брутална — Махфуз и Хасани направо бяха пребили заподозрения. Отначало той отричаше каквото и да било за часовника. След двайсет минути шамари и юмручни удари се пречупи и призна, че да, бил го взел, глупава необмислена постъпка. Имал дългове, разбирате ли, всеки момент щели да изхвърлят семейството му от къщата, дъщеря му била болна. Но ожесточено отричаше да е убивал Шлегел и да е вземал портфейла й, и продължи да отрича дори след още двата дни жесток побой. Когато разпитът приключи, пикаеше кръв и очите му бяха толкова подпухнали, че почти не виждаше. И продължаваше да твърди, че е невинен.