Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
— За съжаление не мога да ви предложа никакви удобства — каза Рейвънсууд. — Защото сам не разполагам с такива. Сред тези стени отдавна вече не се знае що е комфорт, а може би и никога това не е било познато; но подслон и безопасност аз мога да ви дам.
— Прекрасно — отвърна Бъкло, — повече не ми и трябва. А ако към това прибавите и хубава вечеря с глътка вино, ще бъда напълно удовлетворен.
— Боя се, че всъщност тя ще е съвсем оскъдна — каза Рейвънсууд, — и чувам как се съвещават Кейлъб и Миси. При всичките си добри качества бедният Болдърстън за нещастие е малко глух и тайните му чуват всички, особено онези, от които той най-много се стреми да скрие хитрините си. Тихо!
Стопанинът и гостът се ослушаха; от съседната стая до тях достигна гласът на Кейлъб. Старият слуга напътствуваше Миси.
— Горе главата, Миси, горе главата! — казваше й той. — С хубав сос може всичко да се поднесе.
— Но кокошката е стара, тя ще бъде жилава като подметка.
— Ще кажеш, че си сгрешила. Сгрешила си, разбра ли! Взела си не тая, която трябва — уговаряше я преданият Кейлъб, като се стремеше да говори полугласно. — Поеми вината върху себе си; само за да не пострада честта на дома.
— Но кокошката… — възрази Миси. — Тя мъти някъде под трона в залата. Страх ме е да отида в тъмното: там има призраци, пък и надали ще успея да я намеря. Тъмно е като в пропаст, а в къщи нямаме друга лампа освен оная, дето е при господарите. Но и да хвана кокошката, нали тя после трябва да се оскубе, да се изкорми, да се опече. А как да сторя всичко това, когато те седят край единствения огън в къщи?
— Е, стига, стига — рече старият слуга, — почакай тука малко. Ще се опитам да им взема лампата.
И Кейлъб Болдърстън влезе в приемната, без да подозира, че там са чули цялата предходна интермедия.
— Е, какво старче, има ли надежда да похапнем нещо? — попита Рейвънсууд.
— Надежда за вечеря ли, милорд? — повтори Кейлъб и даде вид, че е дълбоко оскърбен от съмнението, прозвучало в тона на господаря му. — Как можете да питате такова нещо? Нима не се намираме в дома на ваша светлост? Надежда за вечеря! И таз добра! Но знам, че говеждото не ви се нрави. Затуй пък има колкото щеш тлъсти птици, за колко ще ги сложим на шиша на скарата… Опечи охранения тлъст петел, Миси! — извика тон така уверено, сякаш в дома гъмжеше от охранени петли.
— Не, няма нужда — спря го Бъкло, сметнал за дълг на учтивостта да облекчи тежките задължения на бедния слуга. — Ще се намери ли у вас малко студено месо или просто къшей хляб?
— Ей сега ще донеса чудесни овесени питки! — възкликна Кейлъб, на когото сякаш планина се смъкна от раменете. — А колкото до студеното месо, тука, слава богу, имаме предостатъчно. Наистина след погребението всичко, което бе останало от месото и сладкишите, раздадохме както винаги на бедните, ама…
— Стига, Кейлъб — прекъсна го Рейвънсууд, — време, е да приключим с това. Моят гост, младият леърд Бъкло, се укрива от преследвачите си и затова…
— Той няма да е по-взискателен от ваша милост — кимна Кейлъб с разбиране и веднага се развесели. — Много съжалявам, че господинът има неприятности, но от душа се радвам, че няма да охули нашето домакинство, щом и неговите работи не са по-добри от нашите; не искам да река с това, че нашите работи са лоши, о, съвсем не — прибави той, като веднага се отрече от признанието, което изтърва в пристъп на радост, — но може ли да се сравнява с онова, което беше, или с това, което би трябвало да бъде! Е, колкото до вечерята… Беда ли е, ако човек послъже малко. Имаме овнешка плешка, поднасяха я на масата само три пъти, а както е известно на ваши милости, колкото е по-близо до костта, толкоз по-сладко е месото; после… има малко овче сирене, късче чудесно масло и… и… Но това навярно ще ви стигне.
Кейлъб въодушевено донесе скромните припаси и с подобаваща за случая тържественост ги нареди на кръглата масичка пред младите мъже, които, без да се смущават ни най-малко от оскъдността и скромността на трапезата, веднага се заловиха лакомо да я унищожат. Кейлъб им сервираше със строга официалност, сякаш с почтителното си отношение се надяваше да компенсира отсъствието на повече слуги.
Но уви! Когато имаш работа с гладен гост, и най-грижливото, най-точно спазване на церемониала не може да замени съществената част от обяда или вечерята. Като унищожи значително количество от овнешкото, добре оглозгано още на погребалното пиршество, Бъкло поиска бира.