Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]

— Аз нямам сила да прокълна — каза тя. — Нямам сила.

Старицата повтори движението на Ястреба:

— Още ли правят това по земите, откъдето идваш? Той кимна. Наблюдаваше я неотклонно и жената посрещна погледа му.

В същото време лицето й започна да се съсредоточава и променя и тя попита:

— Къде ти е жезълът?

— Не го показвам тук, сестро.

— Да, не бива. Той ще те откъсне от живота. Както мен откъсна от силата ми. И аз я загубих. Загубих всичко, което знаех, всичките думи и имена. Те излязоха по тънки като паяжина нишки от очите и устата ми. Един пролом се е пропукал в света и светлината изтича през него. А думите изтичат със светлината. Знаеше ли за това? Синът ми по цял ден седи втренчен в мрака и търси този пролом в света. Казва, че ако бил сляп, щял да вижда по-добре. Като бояджия загуби ръката си. Ние бяхме бояджиите на Лорбанъри. Виж! — старицата разтърси своите тънки, мускулести ръце, изцапани до раменете с избледнели, неизтрити шарени бои. — Никога не се измиват от кожата. Но съзнанието се измива. То не задържа цветовете… Кои сте вие?

Ястреба не каза нищо. Отново продължително се взряха в очите си. И Арен, който стоеше отстрани, ги наблюдаваше притеснен.

Изведнъж тя потрепера и прошепна:

— Аз те познавам…

— Да, себеподобните се познават, сестро. Странно бе да гледаш как старицата се отдръпна ужасена от жреца в порив да избяга и същевременно се устреми към него, сякаш да падне в краката му. Той взе дланта й и я задържа:

— Искаш ли да си върнеш силата, уменията, да си спомниш имената? Аз мога да ти помогна.

— Ти си Великият мъж — промълви тя. — Ти си Кралят на сенките, Господарят на Земята на мрака…

— Не съм. Не съм никакъв крал. Аз съм човек, смъртен, твой брат и себеподобен.

— Но никога няма да умреш, нали?

— Ще умра.

— Обаче ще се върнеш и ще живееш вечно.

— Нито аз, нито друг човек.

— Значи не си… не си Великият господар на мрака — рече тя, смръщила вежди, като го гледаше някак изпитателно, но не толкова уплашено. — И все пак си Велик владетел. Нима сте двама? Как се наричаш? За миг суровото лице на Ястреба се смекчи.

— Не мога да ти кажа това — отвърна той нежно.

— Ще ти открия една тайна — произнесе старицата. Сега тя стоеше по-изправено и го гледаше право в

лицето, а в гласа й се долавяше нотка от някогашно достойнство и увереност.

— Аз не искам да живея, да живея вечно. Бих предпочела да си възвърна имената. Ала всички те изчезнаха. Днес имената нямат значение. Няма повече тайни. Искаш ли да знаеш името ми?

Очите и се изпълниха със светлина, старата жена сви юмруци, наклони се напред и прошепна:

— Моето име е Акарен. После извика високо:

— Акарен! Акарен! Моето име е Акарен! Сега всички знаят тайното ми име, истинското ми име и няма тайни, и няма истина, и няма смърт — смърт — смърт — смърт! Тя изкрещя думата, хлипайки, и от устата й се разлетяха пръски.