Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Чуйте! — Стивън влезе при тях с ръка върху дръжката на ножа. — Долу има някой.
Филип опита да успокои кръвта, която пулсираше в главата му. Стивън беше прав — някой се движеше по коридора на долния етаж. Той подаде свещта на Едмънд и забърза натам, но огряният от луната коридор беше празен. Влезе в стаята си, отвори прозореца и погледна към църквата. Един бухал, който ловуваше из градините, се издигна с пърхане и го стресна. Той облиза сухите си устни и се загледа в църквата. Видя отново същата светлина като предишната вечер.
— В името на Бога — прошепна той дрезгаво в мрака. — Кой си ти? Какво искаш? Кажи ми и аз ще те възмездя.
В отговор чу само крясъка на бухала. Филип точно щеше да затвори капаците, когато чу друг звук — дрънчене на сбруя, шепот на гласове и отново същите думи: „Наблюдаваме те. Винаги те наблюдаваме.“
Той се спусна дълго по стълбите и завъртя ключа на вратата. Отвори предната врата и изтича навън, но там нямаше нищо, освен шумът на листата. Светлината в църквата се беше усилила. Носеше ключовете в кесията си, затова с бързи крачки се запъти натам, като този път влезе през главния вход. Светлината идваше от олтара, зад преградата. Като събра целия си кураж, Филип се запъти натам.
— В името на Бога!
Свещеникът спря. Тялото на Уолдис лежеше в енорийския ковчег пред високия олтар. Погребални свещи горяха край него, а фигурата, коленичила сред тях, със сигурност беше Присцила. Тя дори не се обърна. Отпусната на пети, изглеждаше омаяна от червената лампа.
— Присцила!
Жената отвори очи и го погледна.
— Какво има, отче?
— Нищо. Видях светлина в църквата. Какво правиш тук?
— Отче, аз винаги бдя над телата, ако няма никой друг. Някой трябва да се помоли за душата му, защото ангелите и дяволите се бият за нея между рая и ада. Колкото повече се молиш, толкова по-силни стават ангелите.
Филип се усмихна на старата легенда.
— Кой ти каза това?
— Романел.
— Не, кой ти каза да се молиш край телата? Ти ги измиваш и подготвяш, това е достатъчно.
Очите на старицата проблеснаха.
— Романел ми нареди да го правя за изкупление.
— Казвал ли ти е някога за какво? Жената вдигна ръце към устните си.
— Веднъж, отче, го попитах защо. Той каза, че трябва да се моля, задето съм жива.
Филип се прекръсти и се взря в дарохранителницата над високия олтар, където стоеше Светото причастие. Въпреки тези свещени предмети, той усети силата и злото на отдавна умрелия свещеник, който беше погубил живота на тази жена.
— Съжалявам, че те обезпокоих. Искаш ли да хапнеш или пийнеш нещо?
— Утре. Кана прясно мляко — гъсто, мазно и неразредено. Филип направи знак за благословия над главата на старицата, после се наведе и нежно я целуна по челото. Щеше да излезе от олтара, когато тя го повика. Той се обърна.
— Какво има, Присцила?
Тя беше коленичила и гледаше право в него.
— Вие сте добър човек, отче. Не бива да оставате тук. Трябва да направите като останалите. Някои от тях бяха добри, но не като вас. Някой ден ще ви поканя в къщата си. Искам да ви разкажа за кошмарите си, отче. Не се тревожете за Романел.
— Какво искаш да кажеш? Филип се върна обратно.
— Той обитава това място — отвърна старата жена. — Но не е истински, опасен.
— А кое е опасно?
— Да търсиш съкровището. Оставете го. А ако го търсите, отче, никога не отивайте в тресавището, където се виждат мъртвешките огньове. Дяволските светлини в мъглата. Често ги сънувам.
— Трябва да поспиш — отвърна Филип.
Той преви коляно пред олтара и на излизане заключи главния вход. Разбираше, че Присцила сигурно има ключ за страничната врата, която извеждаше направо в гробищата. Отиде да провери. Разбира се, тя беше отворена.
— Навярно някой от другите свещеници й е дал ключ — промърмори.
Свещеникът затвори вратата, обърна се и с ужас се втренчи във фигурата, която стоеше пред него. Същото бяло лице, обгърнато от черна качулка, злите очи и сгърчените устни. Той затвори очи, когато от къщата в другия край на гробищата се дочу пронизителен вик.